Отново окована във веригите на гнета,
заклещена между ръцете на раздора,
притисната и ослепена от хиляда остриета,
потапяни на времето в отрова.
Отново съм зазидана в стена от сенки,
прииждащи от бъдещето и от днес..
Подобно на почернена отломка-
без име, вяра, свобода и глас.
Моряшки възли, вплетени в артериите ми,
затягат се все повече с всяка секунда.
Боли дори кръвта във вените ми,
боли сърцето, стенещо тъй лудо.
И глътка въздух да поема нямам право.
Като марионетка днес танцувам
с конците в твоите ръце корави,
на чиито образи робувам.
Не мога и сълзица да пророня..
ти в лед ще я превърнеш и ще ме замериш..
До краят на животът ще ме гониш
и свободата ми във епруветки ще измерваш.
Почакай.. свобода ли казах? Моля?
Каква ти свобода, когато
да мръдна пръста си без твое позволение не мога,
защото иначе ще трябва да лежа саката?
Тирани, вещици, циклопи
душата ми да късат предпочитам
пред твоята жестока клопка ... Read more »

Небето гасне.
Клоните на старата бреза
лениво пускат своите листа.

Небето гасне.
Дивата река
за миг течението си пенливо спря.

Небето гасне.
Птиците летят
към топлите гнезда, за да поспят.

Небето гасне.
Лалето тихичко притвори
листенцата си в бабините двори.

Небето гасне.
И скакалците вече няма ги, не скачат.
И гарвани не чувам тук да грачат.

Небето гасне.
Зверовете си почиват.
Безпомощните тържествуват.

Небето гасне.
Сиромах тъгува, седнал на цимент суров
за миналото и за своята любов.

Небето гасне.
Две искрени очи пред теб се насълзяват.
Зад тях тъга и немощ се подават.

Небето гасне.
Колко те обичам, ако знаеш..
Ти в миналото още се мотаеш..

Небето гасне.
Аз гасна с неговото слово.
Ти нежно ми прошепваш "сбогом".

Елек с бодливи тръни и окови
Стоят върху плещите на една душа.
Едва се вижда тънката й кожа,
Накъсана и подчертана със тъга.
Едни слова летят около нея,
Нанизват остриета във гръдта.
Дълбоко впиват се и пагубно вилнеят.
Ъгълчето на окото заблестя..
Жадувана сълза проля се..
Дъждовно.. времето през мен премина.
Есен настъпи тихичко и се намуси..
Целта си ти, аз мисля, че постигна.

Студените лица на хората
потичат като сивкава река
по улицата на умората,
по тротоарите на грозната лъжа.
Навъсени физиономии поглеждат
безкористно и злобно
изпод събрани вежди..
Рисуват на хомота тежката прокоба.
Насилие зад всеки ъгъл пак се крие,
грабежите неспирно тананикат.
Пияният отново пие..
в краката му стотинки шаварикат..
А в краят на задънената уличка
едно момиченце с очички се усмихва,
събрало обич в малката си шепичка..
за миг светът утихна..

Зад първият завой в града,
облечена с палто от дим
цигарен и тютюн в лула,
стара кръчма сънено стои..

Парфюмът й бе евтин скоч,
примесен с дъхави бадеми.
А същността й - сив бълвоч
и дразги, препирни големи..

Във най - закътаният ъгъл,
където вик едва се чува,
на стол пречупен, полукръгъл,
един писател в мисли плува.

Целува своето перо красиво,
погалва нежно тънките влакна..
Потапя ги в черно мастило,
записва ред.. и после два.

И тъй, сред димната завеса,
твори той паметно писмо
за своята изгубена принцеса
и тяхната безименна любов.

И като в драмите на Шекспир
описва тежко черната раздяла.
И спомня сетен нежен допир,
цветя и рокля - снежнобяла..

И спомня две очи зелени,
играещи по неговата кожа,
и устни розови, засмени,
и тънко тяло в неговата ложа,

единствената нощ омайна,
с луната, грееща великодушно
И после спомня и последен дъх.. безкраен..
И сетне - нейната безд ... Read more »

Вървиш сама в гората на дракона,
танцуваш, въртиш се, танцуваш,
пееш за дракона, пееш за дракона
смееш се, радваш се и се вълнуваш.
Не спираш да танцуваш..

Търсиш го тайно с очите си,
феи ти сочат пътеките,
усмихват се, пърхат с крилете си,
колко вълшебни са те..

Вървиш по следите на нещо,
не знаеш какво е, но предполагаш,
че е приятно, че не е зловещо
и спускаш се стръмно, и бягаш.
И бягаш, и бягаш..

Изгуби следите.. "Къде съм" се питаш,
оглеждаш се, пред теб стои къщурка.
Не вярваш на това, което виждаш..
та тя е с форма на огромна костенурка..

Влизаш и нито следа от живущ.
"ще си почина и ще си отида,
не мога да остана, този дом е чужд,
не искам някой тук да ме зазида"
А там е толкова красиво..

Правиш няколко крачки и падаш,
а отгоре дракона се смее..
"В гроб ли съм? Помощ!"
Викай, никой няма да те чуе..

Не ходи сама в гората на дракона,
не танцувай, не пей, не танцувай.
Т ... Read more »

/посветено на брат ми Златко/

Къде си? Полето заспива.
Класовете свели са неистовите си стебла.
И царевицата се е присвила,
показва се златистата коса..

Къде си? Слънцето угасна.
Звезди танцуват валс над къщите човешки.
Луната бурно ръкопляска,
облякла е сребристите си дрешки..

Къде си? Лист от роза падна на земята,
едва докосна я и всичко се разтресе..
Една пчела безшумно се премята,
крилцето й някой нахално отнесе..

Къде си? Облаците пеят.
Дочувам музика и виждам силуети..
два гълъба се женят,
тя носи хиляди букети..

Къде си? Фениксът отлита.
Една принцеса карнавална рокля е облякла..
Димът рисунки пак заплита.
Сирената поредният плавател е отвлякла..

Къде си? Хиляди ята
на бели щъркели отлитнаха на юг.
Ти също отлетя,
но към звездите, не на юг.

Къде си? С други ангели ли си говориш?
Там раят ли е?
Как ли ще ми отговориш..

Погали плитките ми и лицето.
Потънаха и ирисите в негов плен.
Безшумно радваше се и сърцето.

Усмихна се душицата ми вехта.
И от любов клепачите ми засияха.
Дори и роклята ми затанцува леко-
дантелите като деца се веселяха.

Понесена на белите криле,
сред спомените от предишните години,
разперих аз безмълвно двете си ръце
и с вятъра в отвъдното преминах.

Лети прахът на тихата  надежда
И сплита думички със стихотворна реч..
Разплакано дете погалва нежно,
А то.. усмихва се.
Елмази грейват в светлата му памет,
Лазурни бисери игриво се разпръсват,
Мечти и блянове в главата му се раждат,
Едни очи със радост се изпълват..
Чаровни погледи отправя към небето,
Трептящото сърце забива лудо..
Арената на мракът бързо грейва..
Една мечта се ражда.. Свято чудо.

Съвсем притихнало, всред моето съзнание
сред гънки и неврони скрито и застинало,
глава подаде светло възклицание,
навярно изречение от детското ми минало.

Тъй ярък спомен, тъй невинен
запърха в уморените ми, сведени очи,
на устните изписа знак старинен
и сетих се, разказах и разкрих..

..как весело играехме на "дама",
ние, децата от четвърти "а",
как радостно се гонехме, как замечтано
говорехме за някоя звезда..

Компютрите ги нямаше тогава.
И ден, и вечер - ние все навън
танцувахме в безкрайната забава,
преплитайки душите в нежен сън.

Тогава всичко беше тъй възможно,
усмихнато, безгрижно, величаво..
Годините не бяха хич тревожни,
за тях - едно голямо Браво.