Събличам палтото
от срам и свенливост
и хвърлям
в червената пещ
и него,
и тази крехка
мълчаливост.
И пея
за лешников опиум,
пленяващ
червената струна
на моята лунна
душа.

Пред портите на храма
на мечтите ми
стоеше старец
с малко снопче обич
в дясната ръка
и стискаше го здраво.
Светлина
пропускаха небесните воали,
преплитайки
и радост,
и тъга.

В тайната градина на мечтите
творях с душата си песен
за два шоколадови ириса.

Сърцето знае, че след любовта
най-чиста е човешката усмивка.
Тя сменя с радост грубата тъга
и дава на душата кипреща обвивка.

Тя пълни хората с надежда,
дарява ги с красиво и добро.
Създава пътища от обич нежна
и лее върху тях злато.

Усмихнат ли си - всички те обичат
и радват ти се. Радваш ги и ти
със тази ведрина - небесночиста,
с която пръскаш техните очи.

Но туй е вярно, единствено когато
лъчът на скулите ти е еднопосочен.
Неискрено усмихнеш ли се, златото
от благородна нишка се превръща в черна плоча.

Отблъсква хората и губи се балансът,
създаден при широкото "Усмих".
И мигом всичко се поклаща.
И стихът вече не е стих.

Оглушалите пролетни листи,
Безразборно красивият Май,
Истински белите мисли,
Чаровните гледки в Дубай,
Аденските нощи през юни,
Мечтите на Малкият принц,
Великите пясъчни дюни
И чудесата ни /седем на брой/,
Крилете на Феникс от пепел,
Трона на цар Соломон,
Очите и погледът светъл,
Рисувал с Да Винчи /поклон/
И айзберга, счупил Титаник,
Ятата на тихите лебеди,
Решителният въстаник,
Алените макове дори
Край тебе копнежно бледнеят.
Обливат се целите в срам-
Величието им - сянка на бей,
А твоето - безкраен храм.

Пухкава нишка
прокарва пътечка
през морното рамо.
Погалва го с обич-
една буболечка
ме гледа засрамено.
А нишката - от коприна,
заплита ме в стих
и пее ли, пее.
- Белоснежна паяжина
от райската вис
красиво се вее.

Приказки рисуват своите герои,
Римуват ги със стихове във мен,
Оставят думичките си - порои,
Струят и тичинките в техен плен.
Тревата се усмихва на света.
И ирисите на небето блесват в нежна поза.
Човешкото изгубва своята злина.
Красивото в душата ражда роза.
Обич се наслагва в малки дози.

Като прашинково гнездо,
подправено с митична красота,
като извънземни корали,

като римувано писмо,
като детинска чистота,
като преливащи кристали,

като красиво есенно дърво
с килим от жълти пеещи листа,
като мелодия на арфа под луната,

като почистено стъкло,
съставено от злато на места-
изглежда на човек душата

единствено при неговото раждане,
а после:

като студена суета,
като неправедна злина,
като чернилкова безмилост,

като безжизнена лъжа,
като дворец от самота,
като неканена ленивост.

Като на дракона дъха-
опушена и неприятна,
като безжизнено лице

като пречупени крила,
като догадка непонятна,
като измамено сърце

единствено по време на дихание,
а после:

като осъдени мечти,
като запалена библиотека,
като изсъхнали цветя,

като неискани сълзи-
душата спира се полека,
преди да полети сама,

далеч от грозни сивоти,
за да покаже на човека ... Read more »

В ритъма на салсата
две думи сякаш ме убиваха.
Сърцето ми се насълзи сломено.

Очите плакаха,
самотен клон до мен съзираха
и раждаха се в неговият плен.

И само вятърът погалваше
безжизненото ми, безцветно тяло
във нощта.

Дъждът, сърдит във мен се сипеше,
завършвайки сценария. Сега изцяло
съм потопена всред мъгла.

Потрепна розовият лист
край бреговете на зората
и нежно полетя

към родната си вис,
а цветовете на дъгата
допълваше с душа.