Като прашинково гнездо,
подправено с митична красота,
като извънземни корали,
като римувано писмо,
като детинска чистота,
като преливащи кристали,
като красиво есенно дърво
с килим от жълти пеещи листа,
като мелодия на арфа под луната,
като почистено стъкло,
съставено от злато на места-
изглежда на човек душата
единствено при неговото раждане,
а после:
като студена суета,
като неправедна злина,
като чернилкова безмилост,
като безжизнена лъжа,
като дворец от самота,
като неканена ленивост.
Като на дракона дъха-
опушена и неприятна,
като безжизнено лице
като пречупени крила,
като догадка непонятна,
като измамено сърце
единствено по време на дихание,
а после:
като осъдени мечти,
като запалена библиотека,
като изсъхнали цветя,
като неискани сълзи-
душата спира се полека,
преди да полети сама,
далеч от грозни сивоти,
за да покаже на човека гузен,
лежащ на смъртния си одър
как изменението й лети,
как от красива се превръща в грозна,
защото той я е притискал подло
далеч зад границите на повърхността.
Той съжалява, когато приближи се до смъртта.
|
