Колко тихо ти роди
пред очите ми една мечта,
забравена..
Колко близко си
а как далеч изглеждаш днес-
прогонена.
Колко праведна изглеждаш ми сега -
тъй чиста и благословена,
непринудена..
А колко мразех те. Обричах те сама
да тънеш в болка примирено
хулена.
Как спомена ми ти успя да върнеш,
във който пазех те
в сълзи обличана?
Накара ме да те прегърна.
Мразех те.
Сега обичам те.

Едно пиано пее в мрака
с една цигулка плачеща.
А пъстрострунната китара
приглася им, очакваща

съдбата си със примирение.
Луната гасне, после светва,
потръпнала в страдалческо забвение.
На триото с тъгата се заметва.

Прашец от музика на тъжен хор-
букет от ноти в до мажор.

Сонатата  издига се в небето,
поканва някоя звезда на танц,
но с глас пробива й сърцето
и губи се картинният баланс.

Защо не мога да си спомня
очите, чиито цвят обичах вчера
и дланите, които галеха за сбогом
косите ми?
Защо не мога да намеря

в съзнанието си оназ' усмивка,
която стопляше душата ми тъй нежно
като от топъл дъжд обливка
и канеше ме в себе си стремежно?

Защо гласът ти, който в оня  ден
като мелодия замайваше съцето,
не чувам вече да кънти във мен?
Защо не виждам и това, което
три весели години пазех в плен?

Нима забравила съм вече
на колко птици силно ми приличаше?
Не са години минали, а снощи беше,
когато за последно ме обичаше.