Нямам нужда от твоите рими,
аз отдавна не съм на ръба.
Не живея в измислени филми
и не съм от онези деца,
на които приличах преди.
За подкрепа не плача от нужда,
имам сили сама да вървя.
На очите ми вече си чужда
и не светиш пред мойта душа.
Не приличаш на ангел небесен,
за каквато те мислех преди.
Не звучиш като весела песен,
безразлична си, чужда си ми.
Твоят образ напълно изчезна
от туптящото в моите гърди.
Не мечтая в съня ми да влезнеш.
Вече никак без теб не боли.

През снопчетата от горящо щастие
едва долавях неговата искреност...
В червената неземна медитация
не съществува земната избистреност
и словото, опарено, ме подминава...
дори очите ми не виждат танца
на цветните усмивки. Не оставям
пътека за света към моя транс.
Единствено на себе си оставам вярна
и съществувам другаде за миг, далеч,
където моята душа е лъчезарна
и пламенната радост й е меч.

Но в златната феерия потрепнах,
когато осъзнах, че съм допуснала
да позволя на някого да влезе.. И усетих
как сините прозорци ме докоснаха...

В сияние на ангел се явява,
с усмивка, по-красива от зората!
Илюзия в очите ми създава -
че най-прекрасна тя е на Земята!
Илюзия, по-истинска от истина!
Как искам да живея в сънищата,
където нейната прецизна мистика
се слива със онази - мъничката,
разлистената, розовата, слънчевата,
забравила какво е нищета,
изгубената, не намерената, търсената,
единствената - моята душа.
В очите й блестят мечтите й -
почти ги виждам - светещи звезди!
И там - в мечтите й, в сълзите й -
ще блеснат ли и моите очи?

Сутрин буди ме зората-
сноп лъчи ме плискат.
Леко ми е на душата
и за теб не мисля.

На обяд прочитам книга-
мисълта ми обезсмисля
и объркано премигвам...
и за теб не мисля.

Вечер се прибирам късно,
с песен се залисвам.
Пиша стих, усмивка пускам
и за теб не мисля.

Нощем леко се завивам
и деня премислям.
сън ме хваща и заспивам.
И за теб не мисля.

Тихи капки плувнаха в небето,
нажежено в привечерна страст.
Затанцуваха надолу към полето,
дето ален мак мечтаеше в захлас
да танцува с тях.

Недалеч от него - на брезата
(първата от Райската гора)
кипреше се птиченце крилато,
пеещо за своята мечта -
да целуне тях.

Върху стария комин на къща,
цяла боядисана в луни,
в блян издигаше се, ненамръщен,
кухненският топъл дим,
виещ се край тях.

До прозореца, с любов завита,
с вярата, че си единствена за мен,
стихове ти пишех - ветровити
и целувки от сатен
пращах ти по тях.

Всичко, което родихме
в човешките си съзнания..
Всичко изтрихме
и не остана
и капчица тиха надежда
да тлее в душите ни клети.
Главата сломено навеждам,
последно в очите ми слепи
заклещи се образът твой.
През чужди очи ти не можеш
да гледаш. Имаш си свои,
с които да вярваш, че може би
Аз и Ти са само герои,
сънуващи временно щастие.
И няма да знаеш ти никога,
че ти си във моята приказка
единствена. И друга никоя.
И с чужди лица ще сме приказни,
залъгвайки колко сме истински,
но ти и ще вярваш, че истински
са моите весели приказки
с различни от теб баронеси
и прехвалени сиви принцеси.
Ще бъдеш окъпана в щастие
без мен - просто разказ с лош край.
Тъй редно е - ти да не знаеш,
че кралицата само една е.

Поисках те, когато се родих
и цял живот те търсих като луда!
И нежни думи тихо ти редих
в ушите на познати, непознати, чужди!
Но ти не беше никоя от тях,
не беше никъде. Не знаех и коя си.
Но с търсенето никога не спрях,
ината съм, признавам си! Земята
пребродих като стар номад,
обърнах всеки малък камък.
Навсякъде погледнах. Не видях.
От гледане очите си изхабих.
И... неочаквано... се появи!
Пред мен! Сама дойде при мен!
Да вярвам ли? Да вярвам ли, кажи?
Съдбата ли те прати в този ден
да стоплиш ледените ми сълзи?

Ти сън ли си в безумна нощ?
Мираж ли си в пустиня златна?
Реален шеметен разкош
или си лудост непонятна?
До мен ли твоите очи
докосват моите зеници,
или, изгубена в мечти,
изгубила съм и ума си?
Реалност ли пред мен реди
парченца скъпоценна радост?
Кажи ми истина ли си,
или си плод на болна слабост?