Двама ни предаде любовта-
завъртя ни, после ни напусна.
Твоята и моята съдба
са еднакви - сиви, тъмни, пусти.
Аз изгубих своята звезда,
твоята избяга надалече.
Черен ми е, крив ми е света,
твоят също е студен и мрачен.
Но така животът е устроен-
днес ти взима, утре ти дарява.
Днес е бездна - непрогледна и усойна.
Утре светлина раздава.
Ако влеем мъките в едно,
няма ли да е по-лесно?
Любовта забравя се с любов.
Затова отново с теб се срещнахме.

В душата ми расте едно кокиче
и ден след ден то става по-красиво,
и ден след ден по-силно го обичам
и искам да го чувствам все по-близо.

То има стебълце от златна нишка
и венчелистчета от пухкави снежинки,
и между тях е свито като малка мишка
едно сърце и тупка като балеринка.

Не знае то да вика и да мрази,
не знае как да бъде подло или зло.
Душата ми от черното го пази
и грижи се да бъде все добро.

То може тихичко да се усмихва,
да оцветява цветно сивите ми мисли
със стихове и песнички красиви...
Кокиченцето ми безценно ти си.

Винаги си бил до мен-
свята обич си ми давал,
по-прекрасна от дете,
де усмивчици раздава.

Всичко правил си за мен
и живота си си давал,
за да бъда аз добре-
от радостта си се отказвал.

Ти си моята звезда,
моят път, облечен в мъдрост.
Ти си бяла светлина
в тъмна нощ - като бездънна

и коварна черна яма.
Ти за мен си всичко свято,
ти за мен си като мама,
но си всъщност моят татко.

Високо над мен падна тихо звезда
с опашка от злато - голяма.
Помислих си колко красива е тя
и колко прилича на мама-

далеч е от мен, но виждам я пак
сред Млечния път на небето-
в безкрайния горд и безименен мрак...
и свито ми пее сърцето.

В един миг е там, а после я няма,
но знам, че я има - танцува
в небето със своята радост голяма
и с други звезди се любува

на други планети и Млечни пътеки
и Слънчеви светли системи,
но после отново се връща при мене
да зърне очите ми бледи,

тъй както и моята мама все пее
в различни страни надалеч,
но винаги идва при мен уморена
за чаша кафе и сладникава реч.

Толкова дълго те исках,
толкова нощи не спах,
потънала в мисли потискащи,
събиращи пепел и прах

и толкова силно се молех
с последната блага надежда
да се сгуша в ръцете ти топли,
де нечувана сила отвежда

последната капеща мъка
утеха да  търси и в песен,
далечна  от сива разлъка,
да превърне таз' гниеща есен,

която сърцето ми свива
и с кални потоци залива.

И ето - сега ще те имам,
ще бъда до теб като в сън,
далечен, но толкова близък...
Дочувам и празничен звън-

в душата ми бият камбани
и птичи смях носи се там-
щастлива съм! Топличко стана-
че с мен си единствено - знам.

Искам тихо да заспиш до мен,
да те гушна с двете си ръце
и да гледам как усмихваш се на сън
с детски-нежното си личице.
И сърцето ми до твоето да грее,
и дъхът ми с твоя да се слива,
топлина душите да огрее-
от човешкия живот по-жива!
Искам сутринта да се събудиш
свежа като утринна роса
и с усмивката си леко да целунеш
още спящата ми мъничка ръка;
да потъна в златния ти поглед
и в копринената ти коса,
мека като пухкав облак,
руса не, но лъскава като звезда...
И да правим глупави неща,
не носещи и капка необикновеност,
да стоим и просто ей така
да се гледаме през капчици небрежност.

Искам истинските сцени от живота
да прекарвам с теб единствено,
любов.

в градината на моята душа
дойде неканен посетител
със светеща усмивка на уста
и лъскави звездички на очите.

Държеше малка чантичка с пера,
обагрени в прекрасни цветове,
в тъй нежната си мъничка ръка.
И я отвори. Цялото небе

в градинката ми стана светло синьо
и мракът се превърна в светлина.

От чантичката литна бяла птичка,
зачурулика. Мъката престана.
И песента й ме загъделичка,
и се усмихнах. Топличко ми стана.

Насред безлично сивите пътеки
отново се разлистиха цветя
и затанцуваха като прашинки леки
безброй златисти сърчица.

Прекрасна весела картинка
в очите ми се възроди.
Отново светна моята градинка.
Неканеният гост я съживи.

Изгря усмивка на лицето ми,
притихна старата тревога.
Грижливо залепих сърцето си,
наръсих го с прашец от обич.
Блажено пак танцуват дните ми,
и вливат в мен призната радост.
Хлад няма. Само топлина лети
сред тази моя цветна сладост.
Тъй лятно ми е. В мен танцуват
безименни красиви цветове.
И тази радост цяла ме изпълва
и гали мъничкото ми сърце.

Искам да върна времето.
Искам да не боли.
Искам да не те бях поглеждала.
Искам да няма сълзи.

Никога да не те бях срещала.
Никога да не те бях целунала.
Никога да не бях те прегръщала.
Никога да не бях се влюбила.

Мога да съжалявам единствено.
Мога да викам от яд и гняв.
Мога да мразя истината.
Мога да пия до смърт без страх.

Не искам да мисля само теб.
Не искам да виждам само теб.
Не искам да чувам твоя глас.
Не искам да се нуждая от теб.

Винаги съм го знаела.
Винаги съм отричала.
Винаги съм се пазила.
Винаги съм те обичала.

Не мога да те забравя.
Не мога да продължа напред.
Не мога и да остана.
Не мога отново да бъда с теб.

Щастлив ли е човек, когато нощем
звезди брои и пее на луната,
щастлив ли е, когато, със разкоша
на пролетното утро се намята,
щастлив ли е, когато на небето
сърца от бели облаци намира,
щастлив ли е, когато по лицето
го милва южен вятър без да спира,
щастлив ли е, когато нежна песен
на славейче танцува сред всемира,
щастлив ли е, когато му е лесно
усмивките на хората да сбира,
щом на света една, едничка
усмивка само не усеща как изгрява-
усмивката на неговата птичка,
безкрайно надалече отлетяла?

Красив е този свят, но кой,
познал цвета на любовта
и сам останал после, във покой
ще срещне ириса на радостта?