Рисувай ме с пастелите на любовта
и оцветявай ме с усмихнати моливи.
Нарисувай ми с нежността си крила,
ако с тях не полетя - прости ми.

И ако литна-пак не ме вини,
а спомняй си ръцете ми горещи,
и сълзи тежки не рони,
а усмихни се за последната ни среща.

А ако тръгна и се върна, знай,
не ще помръдна никога отново-
до тебе ще стоя до край,
на мястото си - кат' олово.

Но ако ти не ми дадеш
криле рисувани, тогава
и мен, и теб ще предадеш,
и аз при теб не ще остана.

Крилете-те са свобода!
Без нея няма истина и сладост,
без нея не живее любовта
и тленно гасне жизнената радост.

Дете? Не мисля. Може би любов,
покрита с нежна тъкан-бяла кожа
и с два прозореца с неистово стъкло,
и остър ум-като хиляда ножа.
Дете? О, не, не си дете,
децата буйстват във играта.
Те нямат като твоето сърце,
събиращо на куп хиляда свята.
Те нямат в своите ръце
парченца листчета с красиви думи,
безкрайно каменни, а леки кат' перце
и от мнозина - виждани като безумни.
Те нямат своя Мистър Бог
и не откриват Него в малкото глухарче,
и мисълта им хич не е дълбока,
не пеят весело като канарче.
Ти-ангел, паднал от небето,
със своя свят - пречист и смел!
Ти вечно ще живееш във сърцето
на онзи, кой' за теб е чел!
Променяйки човешки светогледи
и нрави най-различни, ти гориш!
Той-пламъкът ти-винаги ще свети,
ще грее в мъничките ни души!

Морето ще се разлюти
и цар Тритон сломен ще падне,
обляно в кървави сълзи-
сърцето му от скръб ще пламне.

Ще пръснат хиляди искри,
ще блеснат странни аномалии-
в небето ще танцуват не звезди,
а демонични черни твари.

Наместо почва, лава ще лежи,
а в нея ще се пържи цял свят-
като че Адът ще се възцари
и Луцифер ще е богат!

Снегът ще пари от горещина,
небето ще е мораво червено,
скалите яростно ще се топят,
плътта ще се превърне в пяна.

Когато се обърна към света
с разперени широко две ръце,
с блестяща очна светлина
и беличко букетче на лице,
очакваща в замяна добрина,
прегръдка нежна от вълшебен свят,
аз виждам все горчивина
с ядро, прогнило, в черен цвят;
аз виждам гладните деца,
лежащи по паважа леден,
зад ъгъла - настървена ръка
сред сенките причаква и ги дебне...
И минувачи без лица
подритват старецът с акордеона-
като че с каменни сърца
са всички до един. Стомана.
Омраза вечно ги дълбае,
злорадство редом с тях върви,
зловещи сенки все ругаят,
раздават без пари псувни.
Един на друг са чужди всички
и всеки, нищо, че боли,
дори да не получи нищо,
на другите ще навреди.
Дори в семействата е тежко-
за празник - малкото синче,
наместо влакче или дрешка,
шамари топли ще яде.
И с гордо вдигнати глави,
с безочието под ръка,
вървят човеците сами
и всеки с всеки друг е враг.
А аз обръщам се към вас
с разперени широко две ръце ... Read more »

Домът ми е уютен и красив,
безкрайно топъл в зимните тъми,
тъй светъл е и тъй е приветлив,
за нищичко не бих го заменила.
В домът ми грее радостта,
танцуват мънички цветя,
от тях цъфти и свети любовта-
огрява мъничката ми душа.
Тук скрита съм от всичките злини,
пълзящи, гърчещи се по земята.
Тук никой няма да ме нарани-
това е крепостта ми златна.

Но идва утрешният ден-
така неприветлив и ветровит..
и строгостта му тласка се към мен,
и ме изтласква силно настрани-
далеч от моят дом уютен и красив..

Защо стоим сега? Защо стоим
и пръст не мърдаме, а искаме промяна?
Нима, ако не се обединим
и с общи сили прави не застанем,
друг някой ще ни вдигне на крака
и, вместо нас, ще хвърля собствен труд?
Нима ще видим някакъв напредък,
ако не кажем "Аз, след мен - и друг!"?
Защо стоим и чакаме, а вместо
това не станем и не кажем "Аз
ще бъда пръв, дори да не е лесно
и няма друг да чакам в тоя час
да предприеме мерки и да се събуди
от мързеливия си робски сън!"
Да мислим, че не можем - туй е лудост!
Аз вярвам! Искам! Мога! Съм!

И ако всеки днес си каже,
че нищо няма да постигне сам,
пред себе си ще си докаже,
че е покрит с позор и срам.
А ако някой каже "мога",
след него ще го кажат други.
Да вярваш-никак не е сложно.
Защо живеете в заблуда
и чакате? Ех, хора, хора..

Понякога ще броя звезди,
замислена и усмихната,
друг път ще летя в мечти,
очарована и притихнала..

Понякога ще гледам луната,
тя ще грее в душата ми,
погълната от светлината
на хиляди пустинни миражи..

Понякога ще се чувствам
опиянена от радост,
замаяно ще препускам
през кумирена сладост..

Понякога ще се сещам
как видях човек като мен,
ще се чудя дали ще го срещна,
но това ще е без значение...

Понякога ще откривам магия
в някой далечен облак
и истина с вяра ще пия,
потънала  в нежния спомен

за една цветна усмивка,
долетяла до мен безпричинно,
в която за два часа свикнах
да се преоткривам неспирно.

Понякога и ти ще си сещаш
за нашите мислени срещи.
И когато приказка срещнеш,
ще знаеш, че ще бъда отсреща.

И, когато "понякога" се стаи,
аз ще дойда отново при теб
с цитат от Екзюпери..
до тогава ще те пазя в сърцето си.
- твой Малък Принц.

и поетичността киселее.
Мечтая за зимните ледни очи-
студеният мраз да завее.

Тогава отново магия и цвят,
преливащи плавно в сърцето,
ритмично-римувано пак ще туптят,
рисувайки нежни поеми.

Сега няма време за тихи слова,
сега няма място за рими.
Сега на лице е само това,
че лятото шапката скри ми-

отнесе ми стихотворната реч
навярно навътре в морето
или в балкана, или дори по-далеч-
далеч от ума и сърцето.

Писах стихове и дълги поеми
за цветя, за любов, за живота,
за съвременност и безвремие,
че дори и за паяк и котка.

Посвещавах на вас и на други,
на природата и на смъртта,
ту лепях по една-две заблуди,
ту разкривах и истината.

Щом обикнех, веднага описвах
онова скрито чувство в душата-
еуфорично и толкова искрено,
и, признавам си, малко откачено.

Черна мъка щом в миг ме обземеше,
аз разказвах за нея римувано
и по малко-по малко олекваше,
сякаш болката беше сънувана.

И споделях емоции, чувства,
отношения, стари тревоги..
И живота си вливах в изкуство,
приближавах се бавно до Бога.

Но защо тази лирика цветна,
всеобразна и някак си жива,
днес изглежда ми толкоз далечна
и ми носи носталгия сива?

Стоя в училищният двор
сама, забравена за миг.
Пред мен-пороен дъжд вали,
във мен-разтърсва монолог..

И той в съзнанието ми
възвръща образ на жена.
И тя детенце е била..
и тя е имала мечти..

С любов усмихвала се е,
не е помисляла дори
какви неправедни злини
животът ще й поднесе.

А днес очите й тъжат,
сълзи болезнени блестят
и страховете я горят.
Изгонена е. И сама.

И всеки като нея - сам!
Привидно всичките са живи,
отвътре всички-полумъртви.
Защо живеят? Как? Не знам.

Тежи ми чуждата съдба-
що нечий гръб превива силно.
И повече от непосилно
ми е това да понеса.

Как има толкова тъга?
Светът е повече от сив.
Животът хич не е красив
за просяците в таз' Земя.