Притихнали, белите къщи
плуват в среднощен катран.
Комините вече не пушат,
прозорците гаснат. Не знам
къде се е скрила луната...
изглежда танцува мъгла.
Не виждам звезди в тъмнината.
Дори светофарът заспа.
И само една приглушена
безименна светлинка
в далечната улица стене
и морно мъждука едва.
-Запалена бяла свещичка
в ръката на беден поет
огрява писалка и листче
с написани два-три куплета.
Бе писал среднощна поема
и бе я поръсил с безверие.
Зачудил се бе колко време
живее любов без доверие.

Сложи си слънчевите очила -
навън денят се къпе в злато!
И виж - до слънцето дъга
целува лястовиче ято;
Усмихната и нежна, пролетта
приканва те да затанцуваш
и ти, открила любовта,
разсмиваш се и силно се вълнуваш,
и с нежност те залива топлинка,
родена в ритъма на моето сърце.
Не е ли приказно красив света?
Не е ли с най-прекрасното лице?
Обичам тази хубава земя,
когато се разпъпва и разлиства,
но още по-безценна ми е тя,
щом имам и човек, когото да обичам.

Открих те в утринните капчици роса,
танцуващи с листенцата на първото кокиче.
Не бе открита официално пролетта,
но беше там - донесе ми момиче
с очи, дълбоки като езера.

Открих те в танца на златистите звезди,
изписани като рисунка на безкрайното небе,
разкриващо пред моите очи
мил образ на притихнало дете,
изгубено сред своите мечти..

Открих те в слънчевите галещи лъчи,
играещи по кожата ми с радост.
И като тях играй по нея ти... Мълчи
и гледай само колко нежна сладост,
усмихната, по устните пълзи...

Открих те в музиката на ветреца,
свирукащ през бравата на вратата
на стария, забравен днес творец,
рисувал някога любов сред тишината
на стария си прашно-сив дворец...

Открих те в ирисите на красивата луна,
оглеждаща се бледите сълзи на самотата.
Сега те имам, но, с разкъсана душа,
те пазя в тайна, скрита от Земята
и нейните обичани деца.

А как жадувам да извикам с пълен глас,
че те намерих, ... Read more »

Аз взирах се в студеното прозорче,
броейки разтопените снежинки,
претичващи по леденото блокче
като прекрасни малки балеринки
и мислех си за цветните къдрички
на всяко есенно листенце
и за онези малки сини птички,
танцуващи с последните цветленца.
И ненадейно, сякаш нереално,
в една снежинкова сълза видях
безброй нюанси-топли и студени-
на всички цветове... и засиях!
Помислих си как, стига да поиска,
и с мъничко въображение и вяра,
човек ще може да открие всичко,
дори изминалата есен в зимната тиара.

Изправих се пред теб - безкрайно истинска,
без капка смешен грим, без маска,
до болка откровена и открита, искрена,
въоръжена с чувства и слова.. И ласкаво,
почти усмихнато, но не съвсем (поруменяла),
разкрих ти тайните на моето съзнание.
Открито ти разказах за мечтите си... А пребледнял,
ти не понесе и отхвърли моето самопризнание.

Колко красиви сънища
прелитат нощем край мен.
Колко ужасно мъничък
в тях е всеки проблем:
Как да изпия кафето си-
чисто или със захар?
Да постоя с очилата си
или пък да ги махна?
Колко прекрасни мигове
кръстосват пътеки пламенно
в моите сънища... Диво е
и е прекрасно, и шарено!
И също е толкова нежно,
и мило! От обич прелива
сърцето на всяка надежда,
в съня ми останала жива.
И хората там се усмихват,
и ти си сред тях! Тъй щастлив си!
От радост душите преливат
и поздравяват звездите.

Звезди и луна се прегръщат,
прощални слова мълвят си.
Денят светъл пак се завръща.
Целувам те за последно в съня си.

Очите ти се измениха с времето,
Горчивина наля се в тихия им поглед,
Лъчите им се замъглиха с бремето,
Етажно разположено в душата ти... Не помня
Дали на времето те гледах с радост.
Ако е да, напукай се, за да не виждам
Листенцата, пропити с' старост,
О, мое огледало сиво.

/по идея на Лу/

В хладилника има плесенясало сирене
и една скапана диня.
В мивката - милиони чинии за миене,
потънали в слуз и тиня.

Прозорците-черни от мръсотия,
нямат излаз навън;
вратите-счупени, тук-там прогнили;
по пода-коса и вълна.

Таванът, напукан, в ъглите е сив
от паяжини и пушеци,
леглото-пропаднало, с пружини пробито
стените-жълти, олющени.

В сърцето на всеки човек има къщичка
и за нея се грижи любимият.
Ако него го няма, ако той я напусне,
тя ще бъде болезнено срината.

Късна есен се разстла,
всички розички засапаха.
Капят шарени листа,
оцветяват с радост плаха
потъмнялата земя.
Две врабчета чуруликат
весело в прославен ден,
песента им светло блика
като изворът блажен.
Някъде в небето свети
лъч златиста светлина.
Пада долу край полето,
дето кипри се едно
малко, закъсняло цвете.
То разлиства се и носи
аромат на летни дни.
Закъсняла нежна роза
малка пъпчица роди.
Светна в миг небето сиво,
Бог я тихо поздрави
и видя, че е красива..
Казваше се Емили.

Аз греша, но ти ми прощаваш,
необятна, безкрайна Любов.
Ти за мен най-доброто желаеш
и за мен Си на всичко готов.

Ти Си Светлият Лъч в тъмнината,
Необятните Диви Поля,
Ти Си Розата, скрита в душата,
Красотата и Радостта.

Ти даряваш ми разум и сила,
все до мен Си през трудните дни.
Аз живот съм от Теб придобила,
който пазиш с горещи очи.

Ти си Истина и Надежда
и от Теб даваш късче на мен.
От греховния път ме извеждаш
и показваш ми верния ден.

Ти си моят Творец и Спасител,
моят Правилен Път в лабиринта,
Всемогъщият ми Лечител,
моята Светла, Премъдра Молитва.

Ти си в мен и със мен, и до мен,
и навсякъде, дето погледна.
Ти си Истински! Вечен за мен!
Аз обичам  Те до последно!

Ти си моят Най-Добър Приятел,
моят Цветен и Вечен Закрилник,
Ти си Бог-моят Създател,
в непрогледното - моят Светилник.

Ти ме пазиш от злото прогнило,
аз единствено само съм твоя!
Ти обичаш ме то ... Read more »