Не си дошла, а вече си отиваш,
далечни, стъпчиците ти отекват
в слуха ми, болестно примиращ,
а болестта-мълчанието тежко.
Неказаните думи ме пронизват,
крещи без глас във мене словото...
и онзи поглед, който теб не вижда,
вини ме, че съм те прогонила.

Но как се гони онова, което
отива си, преди да е дошло?

От розичката падна лист,
след него друг, след него-трети
и, като филмови артисти,
вживяваха се бурно и напето,
докато плуваха надолу
към рохкавата сива пръст,
в която мислите си голи
заравяха във формата на кръст..
И като стигнеха до нея,
замлъкнали, затворили очи,
последен дъх поемаха си нежно,
отпращайки душите си.

Нощта прецизно е свела глава
и тъмен воал е разгърнала,
по него тук-там блещукат едва
звезди и мечти - прегърнати.
Безкрайно небето е, но е едно
и същата нощ е над теб..
Еднакви картини на еднакво платно-
звезди и мечти.. и небе.

Ако ти си бурното море,
аз ще бъда облак буреносен,
който в твоето сърце
ще разлее капки, дълго носени.

Ако ти си необятното поле,
аз ще бъда стрък трева,
коренче положил надълбоко в теб-
впито в сребърната ти душа.

Ако ти си песен в тиха нощ,
аз ще бъда вятъра и ще те нося
на криле, и с цялата си мощ
ще се старая да не се захласна.

Ако ти си дългата алея,
аз ще бъда просякът стар,
посветил си живота на нея
и на нея единствен бил цар.

Ако ти си нежна любов,
аз ще бъда любовна поема,
възхвалила с най-милото слово
твоята същност безценна.

Но не си ти бурно море,
нито аз съм в полето тревата..
Аз съм само невръстно дете,
влюбено в теб - една непозната.

Красиво е..
безмълвието ти
и споменът за него..
за зелените очи
и цветните усмивки,
разлистващи се в тях..
Красиво е..

И грозна е липсата,
и празното местенце
вътре в нас..
Ти беше детенце
с безгрешна душа,
защо си отиде?

Красиви са
нашите спомени
свързани с теб
и твоето мило,
незабравимо "здравей"..
Сега кой
с нас ще се смее?
И как ще се смеем
ние без теб?

В сърцето ми
онези отминали дни
в сърцето ми онова скрито усещане

сякаш вчера беше, а толкова преди

не съжалявам,
но ми е мъчно за това мен
останало някъде другаде
лекичко като перце,
липсващо като перце в крило,
което опитва да излита без него

защото
едно клонче ако разлиства цвят
друго клонче го губи
това са любовта и щастието.

Прибрах се вкъщи вечерта,
а там стоеше милата ми майка.
В очите й видях тъга,
а на лицето - бисерчета малки.
Попитах я какво руши
красивата й нежна радост,
защо е заменила със сълзи
усмихнатата женска благост,
а тя повдигна плувнал поглед,
разсеяно клепачите си сви,
поредно бисерче отрони
и каза тихо през сълзи-
светът, дете, не е благочестив,
аз страдам всеки ден, уви-
човекът днес не е човек,
а плетеница от злини,
поема дъх и хиляди убива
и всяко сторено добро
съдържа в себе си ръждиви
прашинки от безмерно зло,
и мисли си, че е хрисим,
едва ли не-че е безгрешен.
И аз съм същата - един
убиец, повече от грешен.

Аз и ти
и танц в завивките ми бели..
на фона твоят глас ехти
и моят развълнуван пее..

Едва мъждука светлинка
от пламъчето на свещичка
и в нея пламенна ръка
държи по-мъничка ръчичка..

Два мои кичура коса
разхождат се по твойта шия.
Докосната от страст, плътта
греховно пари и се вие.

Телата слети се в едно.
Дъхът ти бърза да догони моя.
Трепери цялото легло,
разбрало, че съм само твоя..

На клончето на старата бреза
един синигер тъжна песен пееше
за своята безправедна съдба
и бисерчета от очичките си лееше.
Загубил бе единствена любов-
безжизнено телце лежеше долу
до сивкавото брезово стебло,
пропито с кисела отрова.
Дочух аз неговата песен,
разбрах разкъсаната му душа..
Езикът на синигера е лесен,
когато лят е в името на любовта.

Спомени.. толкова много..
толкова истински, живи,
пълни с горчива тревога
и мигове светли, красиви..
Спомени.. детски и нежни,
толкова мили.. тъй крехки,
спокойни и безметежни,
хаотични, буреносни и тежки..
Спомени.. единствено мои,
нарисувани по стените..
Мои приказни, вечни герои,
не искам да отлетите

като времето, което пазите в себе си,
като моите детски години..

Спомени.. в старите снимки,
залепени в розов албум..
Там всяко лице е с усмивка
и ухае на цветен парфюм..
Спомени в стари кашони-
изпочупени фризбита - две,
барабани и детски брони
и смачкано писъмце..
Спомени в жълта кутия,
на тавана и в избата прашна..
на всяка улица и стара хартия..
във всичко около мен..
И в мен.