Ела и ме вземи, не ме е страх,
ще ме сломиш, ще ме погълнеш,
от тялото ми ще остане само прах,
но в нея малко семе ще покълне
и розов цвят ще разцъфти,
с годините не ще го скърши
ни буря лятна, ни студени дни,
ни есенна слана или човешки пръсти..
И там, на моя гроб самотен,
над моята разкъсана снага,
ще расне цвете ароматно,
цъфтящо с моята душа.

Косите й смениха си цвета,
от златни се превъплатиха в сиви
и кичур подир кичур падаха,
и в пепел се превръщаха сълзливо..
И нежната й кожа посивя,
пътечки появиха се по нея,
дълбоки като морската вода
и дълги колкото алея..
Но двете й очи единствени
останаха еднакви досега -
жадуващи, красиви, искрени,
усмихващи се кротко на света..
Коя е тази възрастна жена?
Това е тя-отлитащата обич:
отива си с годините като цвета
на нашата човешка младост,
но винаги след себе си следа
оставя..
- двойна ирисова сладост.

Помниш ли вчера,
когато небето
блещукаше морно
там, над полето,
където за пръв път
душите се сляха
в един праведен път,
засипан от вяра?
Помниш ли вчера,
когато луната
се смееше нежно
там, над земята,
а ние със тебе,
под нея изгубвахме
представа за време
и място.. Танцувахме
и пеехме песни,
на никой познати,
прекрасни и лесни -
измислени от нас?
Помниш ли вчера,
когато под дъжд
и виелица тичахме..
не беше веднъж..
Помниш ли вчера
как се обичахме?

Косата на земята побеля
и скулите й придобиха синкав цвят,
студена стана нейната снага,
замръзна с нея шарения свят.
Безцветна болка в пръстите се впива
тъй, както дълга ледена висукла,
отчупена, в земята се забива..
и ги пронизва като писък на цигулка.
Смразяващ вятър носи на криле
милиони бели, пухкави снежинки..
А тях ги гони мъничко дете
и се опитва да ги хване във ръчички..
А под краката му постлан е лед
и то се хлъзга, пада, после се изправя
и продължава все напред
снежинките си да улавя.
Една от тях внезапно полетя
към мен и на ръката ми застана,
веднага в капка се превърна.. Залютя
в очите спомен стар и пламна
от ирисите ми сълза..
Настъпи зимата отново,
но този път посрещнах я сама.

Обичай ме
от идването на първите
слънчеви златни лъчи
до залеза на последните
снопчета розово щастие;
от изгрева на първата,
най - светла
искряща звезда
до падането
зад хоризонта цветен
на сребърната луна..
Аз те обичам така
всеки ден до нощта,
всяка вечер до сутринта.

Очакваш ли да те обичам
след всичко онова, което с наглост стори?
Да не би да ти приличам
на глупак с неразрушими нерви?
Прониза ме с жестоките си думи,
изпепели душата ми с омраза,
размъти целият ми ум и,
без капка милост, в пропаст ме заряза.
Какво очакваш? - Да ти се усмихвам,
и като червей гнил пред теб да лазя?
Не може, чувството "любов" отмина,
още когато гордостта ми сгази.
Няма да бъда твоя каменна упора,
не чакай помощ и съчувствие от мен.
Достатъчно злини ми стори.
Изчезвай от живота ми. Приятен ден.

Смъртта за всеки е трагична,
неискана и плашеща врата
към нищото, но е различна
през зрението ми сега,
когато е единственият начин
да се достигне твоят свят,
който, в реалността, така далечен
ми е на мен, изпълнената с гняв.
Защо пък гняв ли? - Може би защото,
заровена в безцелна симулация
на "истински", "щастлив" живот,
се лутам в тази жива нация
и търся теб, а виждам само мрежи,
заплетени от непознати същества,
нелепости, безсмислици, брътвежи
и куп безлични общества..
И питам се - дали, ако живота тих
със смърт в момента заменя,
ще мога аз, поне за миг
да срещна твоята душа..

Последвалият отговор не закъсня
и скоро с нож бодлив в гръдта
към теб запътих се, завита със смъртта.

Прости, че осъмних се в теб
И те нарекох нереален..
Съмнявах се така нелепо..
Мърсих и името ти толкова фатално.
О, прости, прости, че те забравих..
До днес не вярвах в теб, но вече
Откъснах се от силните съмнения..
Да бях запазила онази вяра вечно,
Явила бих се на прослушване пред твойте бдения.
Да те помоля за един подарък
Обикновено няма, но сега,
Когато нямам изход ярък
Обръщам се към теб в нощта..
Любовта към нея искам да ми вземеш,
Единствено за туй те моля..
Да спре да ме боли.. Приемаш,
А аз оставям те на мира.

Отлитна мисълта - прогони
я с писък вятъра, ликуващ
с безмерна нежна грациозност,
че тя от мен отново тръгна.
И болката изчезна. Само радост
преплита се с незнайни чувства
в главата, в светлата ми памет
и с тихи стъпчици препуска.
Треперят двете ми ръце-
в криле отново се превръщат,
летя в безкрайното небе
и обич свята ме прегръща.
И лицевите мускули трептят,
усмихвам се, очи с надежда
напълнила, аз чакам знак..
той идва. Бързо ме повежда
по път познат и непознат,
прекрасен, по - красив от рая,
по - свеж от сочен плод,
път, който няма край.
При всеки случай е различен,
но всъщност е един и същ,
но аз нали така го виждам
и струва ми се, неведнъж
ми се е случвало да го объркам
със уж преди изминат път
и двата в плетеница да забъркам,
докато на хиляда възела се заплетат.
А те са толкова страхотни..
как бих живяла аз без тях?
Това са пътища в живота,
които дават само свобода..
Понякога са много ... Read more »

Във времето, не в теб, се влюбих!
Във времето, изминало през мен,
в онези дни, в които те залюбих!
В онез' незабравими часове!
Във времето, в което ти пред  мен
като герой от приказки вековни,
заплитащ ме в неземен плен,
стоеше - земна и спокойна..

Във времето и в спомена за него,
във времето и в спомена за теб.