Ако напиша писмо не с молива,
нито с маркера, ни с химикала,
а със мисъл и после с молитва
го изпратя до теб, то тогава,
знам, ще стигне и ти ще го видиш
по - добре от написани думи-
съдържанието за сърцето е видимо
и за него те са ненужни.

Не се обръщай, щом веднъж си тръгнал,
не спирай и не чакай да те спра..
Аз нямам сила да те върна
и нямам воля да крещя,
а имам само шепа сълзи
и стари непризнати чувства,
така че ти не се повръщай,
защото онова изкуство
да страдаш - то не е красиво,
не бива да го виждаш или чуваш,
то в мен ще си живее и ще слива
очи и устни с капки. Тръгвай.

В животът ми щом влезе някой
и с пръст докосне го, и с обич го дари,
със същото отвръщам, но и с малко
омраза го засипвам. И злини,
и мъки се преплитат в тъжно було,
покрило влюбената ми душа,
залъгвайки, че моето е чуждо
и празна съхне моята ръка.
И тъй се заблуждавам, и тъгувам,
без глас крещя му "остани,
почакай, спри, не тръгвай!"
Не виждам, че до мен стои.
И после той си тръгва. Аз оставам.
Дочувам стъпките му. Ех, сгреших.
И грешките си дълго съзерцавам..
Да върна времето не мога аз. Прости.

Настъпи часът на новото разкритие.
Завесата се вдигна. Светлината от прожекторите
го прониза през зениците. Откритие-
два милиметра между устните
и после: гласни струни трепнат
в очакване да зазвънят. Не могат, заледени са.
И устните веднага се залепват.
Потта потича по челото му - засрами се..
А публиката го осмиваше
и сочеха го с пръст, и викове
кънтежно се повтаряха в ушите му
като нехайни, подли трикове..
Освиркване.
И той заплака. Пусна микрофона.
Обля го ледена река от пот.
Коремът му се сви. За миг на фона
се долови разкъсан шепот:
"Събуди се."

Тази нощ ти свещ запали
и прошепна тихо "остани,
вън звездите са заспали,
не излизай и не ги буди.
Стой, почакай с мен зората
и пробуждането на света.
Не излизай вън сред мрака,
лекичко звездите спят..
Знам, на теб ти се говори.
Нищо, че е нощ, едва тогава
те напуска тежката умора
и слънце на очите ти изгрява.
Поспри. Не тръгвай. Тук до мен,
на моето легло сeдни и чакай.
И аз, тъй радостно, ще чакам с теб,
но не защото ще се освети земята.
И аз ще се усмихвам, и ще пея.
И, бледичко огряна от свещта,
аз твоят образ мил ще гледам,
ще се надявам да не свърши никога нощта.
И, знаеш ли, аз истини не казах..
Звездите вън не спят, нито луната.
Помолих те до мен да чакаш,
защото в теб са ми сърцето и душата."

Не съм помисляла за миг дори,
че на света такъв другар-
по - искрен и от хиляди сълзи
ще имам аз на този свят.

Не съм мечтала за приятел,
тъй верен и непоклатим,
на дружбата - велик създател
и на мечтите - маг любим.

Ти може би не знаеш.. днес ще чуеш
как тихичко в душата ми препърхват
милион светлинни пеперуди,
когато ме погледнеш и прегърнеш.

Къде успях да те намеря
и как - не знам, но знам едно -
до краят на животът си ще пея
за нашата приятелска любов.

И ще те гледам отстрани,
сълзите ти горчиви ще изпивам..
И ще стоя до теб в сурови дни.
И болката отровна ще убивам

с каквото мога, пък и да не мога,
ти тайничко ще знаеш, че за теб
бих се предала и на бога,
бих посветила дните си на Феб.

И в смях, и в мъка ще те придружавам
с безропотното си сърце,
то може и да не е много, и да не е голямо,
но цялото е  в двете ти ръце.

Защото ти си всичко онова,
за което някой мо ... Read more »

И без теб живея,
нищо, че съм празна
като бутилката до мен.

И без теб се смея,
нищо, че отвътре
пламъкът е вече тлен.

И без теб копнея,
нищо, че е само
за изгревът през твоите очи.

И без теб вилнеят
ирисите ми безсрамно.
Нищо, че са пълни със сълзи.

И без теб се чувствам
малко изоставена
и пренебрегната,

същото е като да съм с теб -
нежелана и забравена,
погребана.

С колко пари се закупува любовта ти?
Колко сълзи трябва да бъдат проляти,

за да достигне една до твоето черно сърце,
за да се огъне иначе безизразното ти лице?

Колко километра е тесният път до душата ти?
/Предполагам, че е пълен с препядствия./

Колко болка разплаква очите ти?
Колко бедствия идват в последствие?

Колко е дебел плетът около теб?
Как ли скрит е проходният жлеб..

И бодлите колко ли са люти..
и кръвта по тях - нечута..

Тази, която с живот ме дари
и с разум изпълни душата ми детска,
прогледнала с пълни с надежда очи,
тази жена ще обичам навеки.
Тази, която ми даде любов,
по - чиста от зачената сълза
и благослови моят безропотен зов,
не ме остави нито миг сама..
Аз знам - дори далеч да е от мен,
душата й витае в моето сърце,
превръщайки студеният ми ден
в зора с усмихнато лице.
Тази жена ще бъде вечно там,
където аз, бездомният отшелник,
се скитам без посока и презрян
през празник и през делник..
И ще споделя моята тъга и радост,
ще пее с мен. И ще редим мозайка
от вечна сладост, гордост, младост..
Защото тя е моята обична майка.

Песен закъсняла на щурец
ще пристъпи плахо, ще те поздрави.
Тя утеха ще ти бъде днес,
не опитвай да я давиш със сълзи.
Тя ще ти разказва все за мен,
ще те топли с ласкави ръце,
ще прегръща сивкавият тлен
на премръзналото ти сърце.
Щом я чуеш, мисъл ми прати,
аз ще я обгърна лъчезарно.
Споменът за мен ти не губи,
аз съм нищо, ако е забравен.
Но и не потъвай в тъмнина,
близко съм. Ще те прегръщам
с идващата слънчева зора.
С песен на щурец ще се завръщам.