Тихият златен Ноември
отново пред мен се роди,
всяка несгода засенчи
с огнени, нежни очи.
Тихият златен Ноември
празник в сърцата разкри,
празник за теб и за мен, и
за нашите детски души.
С капнали цветни сърца
килим най - любим пак постели.
Мисля си: "Тази земя
оцветена е от бога с пастели."

Тихият златен Ноември-
есенна моя мечта.
С тихият златен Ноември
усмивката пак засия.

За кой ли път очите си затварям
и ти се появяваш цяла в светлина
пред мен? За кой ли път улавям
лъчите на усмихнатата ти душа..
И смея се щастливо и нехайно,
загърбила реалност, място, време
и с радост крехка и омайна
забравила жестоко, тежко бреме..
За кой ли път в сънят ми се явяваш
и пак си моя там във вечността,
за кой ли път очите си отварям,
за да посрещна пак денят сама..

О, сън, не свършвай тази нощ!
Вземи ме с теб завинаги! Навеки!
Не ме напускай с идващият ден суров,
не се отваряйте зеници клети!

На пейката до старата чешма,
където спомените се прегръщат,
заплели сенките на твоята и моята душа,
и тежките сълзи си бършат;

където плочките тъжат,
защото не усещат твоят допир
и тъмни стихове редят,
по - тъжни от поемите на Шекспир

и дъжд пороен все вали,
понеже и небето плаче
и облак пухкав го теши,
а гарван с пълно гърло грачи;

където нашият приятел-тротоара,
със старото си сбръчкано лице
усмихва се на светофара,
останал веч единствено червен,

там нощ подир нощ чаках
завръщането ти, мое Сърце..
В началото се смях, а после плаках,
но ти така и не дойде.

Опитах да напиша стих,
в който да ти разкажа
как умело болката си скрих
и с усмивка я замазах,
както маската на клоун
закрива бледото лице,
когато при дълбок поклон
се скършва мъничкото му сърце.
И колко всъщност те обичам..

Но муза нямах,
тя си тръгна с теб.

В очите й танцуваха мечти.
Усмихваше се, но личеше
колко я боли.
Колко крехка беше
в уреченият час.
Знаеше какво я чака
и не издържа.
Прекърши се - заплака.

Двете езерца
отново пълни са..
с роса.
Капки стичат се едва-едва.
Мисля - уморени са.
Две мръзнещи следи
прокараха.
Сълзи.

Обичам
да се усмихваш мило
без положени усилия.

Обичам
разрошената ти коса,
когато се събудиш сутринта.

Обичам
разплаканите ти очи,
блещукащите в тях сълзи.

Обичам
изблика на смях и радост,
преливащи в дълбока сладост.

Обичам
крехкото ти рамо,
на него стига ми да се подпирам само.

Обичам
веселите смешки
и неудачните насмешки.

Обичам
твоето "Здравей",
нима не ми е повод да живея?

Обичам
също тежките ти думи,
звънящи като на цигулка струни.

Обичам
ръцете, махащи за чао,
обгръщащи като копринен шал.

Обичам
пръстите като на пианист,
свири, аз ще повтарям "Бис!"

Обичам
просто  да те виждам
усмихната, безгрижна.

Обичам
профил и анфас,
те са прекрасни, хващам бас.

Обичам
глътките кафе,
които пиеш като мъничко дете.

Обичам
звънкият ти глас,
пропъждащ тишината всеки час.

Обичам
грешките, които правиш
и по ... Read more »

Благодаря, че ми споделяш
своята мъка и тревога
и позволяваш си да тлееш
единствено пред мен и бога,
но може ли да спреш.. Аз радвам се,
че имаш ми доверие и вяра
и искам да помогна, и старая се
да имаш вечно крехкото ми рамо,
но можеш ли да спреш.. за кратко..
Куршумът, който те прониза,
пронизва мен неколкократно
и с него все отрова влиза..
И вече нямам нито сила,
нито желание в тази пиеса
да нося тежкото бесило
на вечно играеща актриса..
Така че може ли да спреш,
за да не усложня нещата?
Това не бива да се разбере.
Спри, за да остане то в душата.

Спри, не мога повече..
Четейки твоята любовна лирика,
аз страдам. Може би
намирам малка прилика
между живота ми и нея..
и нейните заплетени куплети.
И чудя се:когато остарея
ще страдам като теб ли?

Той полита високо в небето..
устремено насича го
с две остриета.
И лети, и лети.. все на горе.
Велик е и силен, и горд е..
И след дългият морен полет
той отпуска смирено криле
и ги свива.
За миг - безтегловност
в пространството сиво.
После пада надолу, За кратко
се носи над облаци бели..
Смъртта явно е сладка
за старият скален орел..
Той не може своята гордост
да преглътне..
Нали клюнът му е свит..
Царят замлъкна,
целият свят крещи,
тъжи..