Колко тихо ти роди
пред очите ми една мечта,
забравена..
Колко близко си
а как далеч изглеждаш днес-
прогонена.
Колко праведна изглеждаш ми сега -
тъй чиста и благословена,
непринудена..
А колко мразех те. Обричах те сама
да тънеш в болка примирено
хулена.
Как спомена ми ти успя да върнеш,
във който пазех те
в сълзи обличана?
Накара ме да те прегърна.
Мразех те.
Сега обичам те.

Едно пиано пее в мрака
с една цигулка плачеща.
А пъстрострунната китара
приглася им, очакваща

съдбата си със примирение.
Луната гасне, после светва,
потръпнала в страдалческо забвение.
На триото с тъгата се заметва.

Прашец от музика на тъжен хор-
букет от ноти в до мажор.

Сонатата  издига се в небето,
поканва някоя звезда на танц,
но с глас пробива й сърцето
и губи се картинният баланс.

Защо не мога да си спомня
очите, чиито цвят обичах вчера
и дланите, които галеха за сбогом
косите ми?
Защо не мога да намеря

в съзнанието си оназ' усмивка,
която стопляше душата ми тъй нежно
като от топъл дъжд обливка
и канеше ме в себе си стремежно?

Защо гласът ти, който в оня  ден
като мелодия замайваше съцето,
не чувам вече да кънти във мен?
Защо не виждам и това, което
три весели години пазех в плен?

Нима забравила съм вече
на колко птици силно ми приличаше?
Не са години минали, а снощи беше,
когато за последно ме обичаше.

От ирисите тръгна
замечтано,
погали  скулите ми
плавно,
до устните пристигна,
слиса се.
Загъделичка ме.
Усмихнах се.

Нощта оглеждаше се сънена.
Извираха листенцата от пепел.
Танцуваше цигулената струна.
В очите блесна образ светъл.
Усетих те -
до мен рисуваше дъгата.
Познах те -
приятелката стара - Самотата..

Понечих да избягам, но не можех.
Прегърнах те. За сетен път заплаках.
Потръпна сивата ми кожа.
Отново влюбена съм.. в мрака.

Здравей, мое светещо минало,
здравей, мое паметно детство!
Ти дойде от великите спомени
да ме сетиш за моето кметство,

на което глава бе играта.
Ти отново показваш ритмично -
как си пуках сама колената,
как танцувах с приятел комично,

как брояхме тъй лесно звездите,
как се смяхме сърдечно с приятел,
как разплитахме с татко юздите
на последният кон - обаятел.

С топли ласки ти пак ме погали,
подари ми отново любов
и покри ме с пустинни воали
на ликуващ, красив послеслов.

И отново сълзите ми глътна,
/а душата потръпна в копнеж/,
пресуши и дълбоката мъка
с твоят чист водопаден гърмеж.

Ти покани ме тук тази нощ
с тази свята, пречиста мелодия
на цигулки и тюлен разкош
в чиста чаена церемония..

..и издигна сърцето ми пак
към звездите. И нямаше мрак.

Тъй цветен е и ярък, и лъчист,
тъй нежно гален е от Слънцето самотно,
изпращащо го в родната му вис
към сребърните дебри на Луната.

Облечен е във огън, в пламъци,
а розови кристали тичат с Него
около рижавите замъци,
рисувани с пастели по Небето.

И шири се над всяко същество,
танцува валс със облаците бели,
разказва тъжно своето писмо
и от различните религии-повели.

Унася се сред гамата на радостта,
поведен към последният съдбовен навес.
Подава на Нощта ръка
и скрива се - жадуваният Залез.

Защото аз не искам да греша.
Не искам да пристъпвам громко.
Не искам кървава душа,
оставила безжизнени отломки.

Защото искам да живея
в изпълнен с радости и смях
свят - цветен. Да, копнея
да тъна в мир и доброта.

Защото аз не искам болка.
Не искам да ранявам бедните
създания на майката Природа.
Не искам да не виждат слепите.

Не искам този свят да бъде мъчен.
Не искам черно було да ни гали всяка нощ.
Не искам любовта да е отлъчена.
Не искам всеки ден да бъде лош.

Защото искам да забравя.
Защото искам да простя.
Да бъде светло си мечтая,
да грейне нещо в тази тъмнина.

Ще се преродя.
Ще бъда пламъче ситно
в перата на Феникса.

Тъгата ще стопя.
Ще тлея безжизнено.
Ще гледам към залеза.

Ще срещам рисунките
на детските ми мечти.
Ще се смея епически.

Ще разказвам за Инките.
Ще създавам встрани
живот аскетически.

Червена нишка. Красота,
създадена от ордена на Феникс.
Прогонена студена тишина.
Килим от пъстри грехота и обич.

Отрони се душата - полетя
надолу към бездишието сиво,
погалено от огнена зора
като безукорното - мила.

Потрепва звънко на земята,
поляга, после пък заспива
във червеникава позлата
на розата листенцето игриво.

Увехнала метафора
превежда нотите
на венчелистчето. С анафора
прозира в дрехите
на птичето,
покрили нежно белия сезон.

Тъй светла се показва Пролетта,
пък аз рисувам тъжно есента.