Зад първият завой в града,
облечена с палто от дим
цигарен и тютюн в лула,
стара кръчма сънено стои..
Парфюмът й бе евтин скоч,
примесен с дъхави бадеми.
А същността й - сив бълвоч
и дразги, препирни големи..
Във най - закътаният ъгъл,
където вик едва се чува,
на стол пречупен, полукръгъл,
един писател в мисли плува.
Целува своето перо красиво,
погалва нежно тънките влакна..
Потапя ги в черно мастило,
записва ред.. и после два.
И тъй, сред димната завеса,
твори той паметно писмо
за своята изгубена принцеса
и тяхната безименна любов.
И като в драмите на Шекспир
описва тежко черната раздяла.
И спомня сетен нежен допир,
цветя и рокля - снежнобяла..
И спомня две очи зелени,
играещи по неговата кожа,
и устни розови, засмени,
и тънко тяло в неговата ложа,
единствената нощ омайна,
с луната, грееща великодушно
И после спомня и последен дъх.. безкраен..
И сетне - нейната бездушност..
На края - бял ковчег и черни рози,
в душата - пареща тъга,
измерена в хиляда дози..
и споменът за милата жена..
В дванайсет кръчмата затвори.
Остана сам писателят ни млад.
Пиячите не бяха го видели
как тихо се пренесе в оня свят.
Перото падна и изпука,
мастилото разля се пламенно по листа..
Не се разчиташе ни знак, ни буква,
но образува се рисунка на жена с коса вълниста..
|
