Съвсем притихнало, всред моето съзнание
сред гънки и неврони скрито и застинало,
глава подаде светло възклицание,
навярно изречение от детското ми минало.

Тъй ярък спомен, тъй невинен
запърха в уморените ми, сведени очи,
на устните изписа знак старинен
и сетих се, разказах и разкрих..

..как весело играехме на "дама",
ние, децата от четвърти "а",
как радостно се гонехме, как замечтано
говорехме за някоя звезда..

Компютрите ги нямаше тогава.
И ден, и вечер - ние все навън
танцувахме в безкрайната забава,
преплитайки душите в нежен сън.

Тогава всичко беше тъй възможно,
усмихнато, безгрижно, величаво..
Годините не бяха хич тревожни,
за тях - едно голямо Браво.

Ванилово ухание се носи там,
където тихичко разцъфва свободата,
презряла заповед и срам,
увита в нишката на красотата.

Ванилово ухание усетих аз,
вълни в очите ми преливаха от радост,
потръпна детският ми глас,
почувствах сладостта на крехката си младост.

Ванилово ухание поведе ме напред,
аз тръгнах, глътнала последната си дума,
мечтаейки да бъда новото дете
на правото да можеш и да бъдеш.

Ванилово ухание доведе ме при теб,
ти, който се наричаш хаос,
превръщаш всичко в пепел, в смет,
оставяйки единствено неискан фарс.

Ванилово ухание се носи там,
където тихичко разцъфва свободата.
Не свобода, а свободия, знам..
Ванилията е лъжливо цвете.

(Ванилово ухание на свобода,
препълнена в сърцето на човека,
не е приятно за онази мъничка душа,
привикнала с оковите на робството и гнета.)

Есента в душата ми прелива,
пленява погледа ми уморен,
оранжевочервен килим разстила
и пее с мен за свят студен,

във който зимата се ражда.
Отнема всичко с ледените си ръце
и се усмихва повече от блажно,
че в нея гасне моето сърце,

но пролетта го съживява романтично,
с целувката на момина сълза
и със зелен букет ме кичи,
и аз летя на птичите крила.

Но ето, лято се задава
и морно гали ме със слънчеви лъчи.
За него стиховете нямат слава.
Убива музата.. и римата горчи.

Нощта е пред мен
като призрак суров,
мечтаещ за мъст и прокуда.

Заключена в плен
на нейната кръв,
аз чакам денят, във заблуда,

че може би той
отново, крилат,
ще дойде и ще ме спаси

и нощният вой,
от бог прокълнат,
ще избяга с ранени очи.

Но тайничко знам,
че нощта е различна,
този път е последната, май.

Не я  ли е срам,
че хора отвлича
и води ги тихо към техният край?

Животът е като пътека
в безкрайна призръчна гора,
извита, водеща човека
към края на привидната земя.

Вървиш, почиваш, тръгваш пак,
а там те дебне всичко, всеки,
таящ се в черен и злокобен мрак
и чакащ да те прибере навеки.

И като в разказ сив на Кинг -
завой, мотор и после.. светлина-
безкраен бял тунел и ринг,
опечалени в другата страна.

И свършва. И остава нищо.
И всеки твой приятел, и любов,
сълзи проронват прозаично.
А ти ги гледаш, вледенен, суров..

И там, сред всичките страдалци,
ти виждаш образ - обаятел
как тихо плаче..
за своят чист и мил приятел..

Но сила нямаш да го спреш,
не можеш дума да пророниш..
Освен в сънят й - там да се явиш,
скръбта с усмивка детска да прогониш..

/Посветено на Сид/

Когато слънцето се скрие
и в миг проблесне дивата луна,
когато тихичко в къщурката се свиеш
и морно слееш его със съня,

когато птичи кряк не се дочува,
когато и щурците спят,
когато лястовиците сънуват
как с хората танцуват в чуден свят,

тогава се показват те,
с най - чудните, красиви цветове.

Тогава, с карнавалните си шапки
и накити, те весело празнуват,
танцуват и разкриват си загадки,
които хората с годините тълкуват.

Те, същества от приказки вековни-
с коси от змии - страшните Горгони,
русалки, минотаври, фараони,
джуджета, феи, леприкони,

красиви демони и нимфи горски
и всякакви митични същества.
Да, те са истински, свободни,
когато вие спите през нощта.

... Read more »

Аз нямам криле,
но летя,
нося се.
Над слънчогледови ириси
и зелени усмивки,
над високи, остри планини
и макови опиуми.
Серенади на луната
вечер с хор от звездите
изнасям.
Свита тихо сред облаците
следя дъха на новият изгрев.
Танцувам с вятъра
над Тихия океан.
В Африка се прераждам,
Мадагаскар е моят баща,
Етиопия - моята майка.
Усмихнато гледам земите
и поздравявам небето
с ръкомах и "здравей".
И разпервам отново криле.
Ето, Бразилия ме омайва
със своето черно кафе.
Пак примигвам с очи
и след няколко живи секунди
аз летя над Ямайка,
жажда за радост пробуждам.
Изведнъж се събуждам
в леглото.

Защо не литваш, малка пеперудке,
с изписаните си криле?
Животът ти вечен не тук е,
а в безграничното небе.

Защо не мръдваш, синя обич малка
и поглед свела си виновно?
Нима не ще да бъде жалко,
ако посърнеш днес самотна?

В очакване ли тръпнеш, мила моя,
че от това лале не заминаваш?
Или, намерила покоя,
във вечен пристан тялото оставяш?

Аз знам, че пеперудите са диви
и не пристават на цветя,
когато дните им са още живи.
Почивай в мир, о, мъничка душа.

Джоана стоеше до прозореца, с носталгично вперен поглед в звездите и глухо дърпаше от масивната черна лула. На пода до нея стоеше почти празна бутилка ром. От радиото, съвсем тихичко, се чуваше непознато музикално парче, подобно на реге, но не точно, което ненадейно бе прекъснато от мек и благозвучен мъжки глас.
- Следващата песен подарявам на скъпото ми щурче..
Джо веднага позна този глас. След толкова години, тя така и не успя да го забрави.. помнеше всеки звук и всяка извивка на гласните струни, стилът.. Гласът на Рик. Усили радиото и се заслуша в песента.. Тяхната песен. Коремът й се сви на кълбо, а очите й се превърнаха в бистри ручаи. Остави лулата, затвори прозореца, взе радиото и излезе на балкона. Слушаше песента и си спомняше. И всред всичките спомени се натъкми онзи..
"- Ще се омъжиш ли за мен?
- Не!"
- Какво иска тъпото копеле сега? Не го обичам! Мразя го! Защо прави това? Знаел е, че слушам радиото.. Знаел е и се е вмъкнал при водещите, за да ме изтормози! ... Read more »