Животът е като пътека
в безкрайна призръчна гора,
извита, водеща човека
към края на привидната земя.
Вървиш, почиваш, тръгваш пак,
а там те дебне всичко, всеки,
таящ се в черен и злокобен мрак
и чакащ да те прибере навеки.
И като в разказ сив на Кинг -
завой, мотор и после.. светлина-
безкраен бял тунел и ринг,
опечалени в другата страна.
И свършва. И остава нищо.
И всеки твой приятел, и любов,
сълзи проронват прозаично.
А ти ги гледаш, вледенен, суров..
И там, сред всичките страдалци,
ти виждаш образ - обаятел
как тихо плаче..
за своят чист и мил приятел..
Но сила нямаш да го спреш,
не можеш дума да пророниш..
Освен в сънят й - там да се явиш,
скръбта с усмивка детска да прогониш..
|
