В полет нежен към небето
заливки, цветни, с обич правят,
играят диво край морето
и погледите детски грабват.

Извира радост от очите,
рими се сипят в снопове лъчи,
прошепват тихо на ушенце,
че там са, в твоите мечти.

Светло греят, спомени навяват,
обагрят ни за миг и се разливат,
денят благословено опрощават
и с грация на нимфа там се скриват.

Последни думите остават наши,
че ние сме безименното жури.
Присъждаме награди и медали
на най - красивите сапунени мехури.

Кръвта ми е разлята
и съсирена.
Във вените
тече единствено морфинът,
примесен с малки дози
истина,
спокойствие
и красота.
И венчелистчето
на светлата ми памет
отново вее се
от скучният, безличен
вятър,
далеч от моята
невъзмутима,
праведна
глава.
И пея..
за бъдещото минало.
И за зелена мъдрост,
прераждаща се
в иначе щастливото ми сиво вещество.

Димът се носи като призръчна принцеса.
Миражите са тук. О, не,
къде са?

Ще бъде светло,
чисто и блестящо.
Ще ни галят
нежните лъчи
на идващото слънце.
Ще танцуваме
пред розовата рокля
на зората.
И ще пеем
за мир, благословия..
за земята..
Ще се оправи всичко
и всичко ще лети
тъй, както правеше преди.
Светът ще бъде тук,
където беше
и здравето
ще бъде истинско
и твое.

Събличам палтото
от срам и свенливост
и хвърлям
в червената пещ
и него,
и тази крехка
мълчаливост.
И пея
за лешников опиум,
пленяващ
червената струна
на моята лунна
душа.

Пред портите на храма
на мечтите ми
стоеше старец
с малко снопче обич
в дясната ръка
и стискаше го здраво.
Светлина
пропускаха небесните воали,
преплитайки
и радост,
и тъга.

В тайната градина на мечтите
творях с душата си песен
за два шоколадови ириса.

Сърцето знае, че след любовта
най-чиста е човешката усмивка.
Тя сменя с радост грубата тъга
и дава на душата кипреща обвивка.

Тя пълни хората с надежда,
дарява ги с красиво и добро.
Създава пътища от обич нежна
и лее върху тях злато.

Усмихнат ли си - всички те обичат
и радват ти се. Радваш ги и ти
със тази ведрина - небесночиста,
с която пръскаш техните очи.

Но туй е вярно, единствено когато
лъчът на скулите ти е еднопосочен.
Неискрено усмихнеш ли се, златото
от благородна нишка се превръща в черна плоча.

Отблъсква хората и губи се балансът,
създаден при широкото "Усмих".
И мигом всичко се поклаща.
И стихът вече не е стих.

Вятърът ме срещна онзи ден.
Погали плитките ми и лицето.
Потънаха и ирисите в негов плен.
Безшумно радваше се и сърцето.

Усмихна се душицата ми вехта.
И от любов клепачите ми засияха.
Дори и роклята ми затанцува леко-
дантелите като деца се веселяха.

Понесена на белите криле,
сред спомените от предишните години,
разперих аз безмълвно двете си ръце
и с вятъра в отвъдното преминах.

Оглушалите пролетни листи,
Безразборно красивият Май,
Истински белите мисли,
Чаровните гледки в Дубай,
Аденските нощи през юни,
Мечтите на Малкият принц,
Великите пясъчни дюни
И чудесата ни /седем на брой/,
Крилете на Феникс от пепел,
Трона на цар Соломон,
Очите и погледът светъл,
Рисувал с Да Винчи /поклон/
И айзберга, счупил Титаник,
Ятата на тихите лебеди,
Решителният въстаник,
Алените макове дори
Край тебе копнежно бледнеят.
Обливат се целите в срам-
Величието им - сянка на бей,
А твоето - безкраен храм.

Пухкава нишка
прокарва пътечка
през морното рамо.
Погалва го с обич-
една буболечка
ме гледа засрамено.
А нишката - от коприна,
заплита ме в стих
и пее ли, пее.
- Белоснежна паяжина
от райската вис
красиво се вее.