Той полита високо в небето.. устремено насича го с две остриета. И лети, и лети.. все на горе. Велик е и силен, и горд е.. И след дългият морен полет той отпуска смирено криле и ги свива. За миг - безтегловност в пространството сиво. После пада надолу, За кратко се носи над облаци бели.. Смъртта явно е сладка за старият скален орел.. Той не може своята гордост да преглътне.. Нали клюнът му е свит.. Царят замлъкна, целият свят крещи, тъжи..
Ако напиша писмо не с молива, нито с маркера, ни с химикала, а със мисъл и после с молитва го изпратя до теб, то тогава, знам, ще стигне и ти ще го видиш по - добре от написани думи- съдържанието за сърцето е видимо и за него те са ненужни.
Не се обръщай, щом веднъж си тръгнал, не спирай и не чакай да те спра.. Аз нямам сила да те върна и нямам воля да крещя, а имам само шепа сълзи и стари непризнати чувства, така че ти не се повръщай, защото онова изкуство да страдаш - то не е красиво, не бива да го виждаш или чуваш, то в мен ще си живее и ще слива очи и устни с капки. Тръгвай.
В животът ми щом влезе някой и с пръст докосне го, и с обич го дари, със същото отвръщам, но и с малко омраза го засипвам. И злини, и мъки се преплитат в тъжно було, покрило влюбената ми душа, залъгвайки, че моето е чуждо и празна съхне моята ръка. И тъй се заблуждавам, и тъгувам, без глас крещя му "остани, почакай, спри, не тръгвай!" Не виждам, че до мен стои. И после той си тръгва. Аз оставам. Дочувам стъпките му. Ех, сгреших. И грешките си дълго съзерцавам.. Да върна времето не мога аз. Прости.
Настъпи часът на новото разкритие. Завесата се вдигна. Светлината от прожекторите го прониза през зениците. Откритие- два милиметра между устните и после: гласни струни трепнат в очакване да зазвънят. Не могат, заледени са. И устните веднага се залепват. Потта потича по челото му - засрами се.. А публиката го осмиваше и сочеха го с пръст, и викове кънтежно се повтаряха в ушите му като нехайни, подли трикове.. Освиркване. И той заплака. Пусна микрофона. Обля го ледена река от пот. Коремът му се сви. За миг на фона се долови разкъсан шепот: "Събуди се."
Тази нощ ти свещ запали и прошепна тихо "остани, вън звездите са заспали, не излизай и не ги буди. Стой, почакай с мен зората и пробуждането на света. Не излизай вън сред мрака, лекичко звездите спят.. Знам, на теб ти се говори. Нищо, че е нощ, едва тогава те напуска тежката умора и слънце на очите ти изгрява. Поспри. Не тръгвай. Тук до мен, на моето легло сeдни и чакай. И аз, тъй радостно, ще чакам с теб, но не защото ще се освети земята. И аз ще се усмихвам, и ще пея. И, бледичко огряна от свещта, аз твоят образ мил ще гледам, ще се надявам да не свърши никога нощта. И, знаеш ли, аз истини не казах.. Звездите вън не спят, нито луната. Помолих те до мен да чакаш, защото в теб са ми сърцето и душата."
Тази, която с живот ме дари и с разум изпълни душата ми детска, прогледнала с пълни с надежда очи, тази жена ще обичам навеки. Тази, която ми даде любов, по - чиста от зачената сълза и благослови моят безропотен зов, не ме остави нито миг сама.. Аз знам - дори далеч да е от мен, душата й витае в моето сърце, превръщайки студеният ми ден в зора с усмихнато лице. Тази жена ще бъде вечно там, където аз, бездомният отшелник, се скитам без посока и презрян през празник и през делник.. И ще споделя моята тъга и радост, ще пее с мен. И ще редим мозайка от вечна сладост, гордост, младост.. Защото тя е моята обична майка.
