Тихият златен Ноември отново пред мен се роди, всяка несгода засенчи с огнени, нежни очи. Тихият златен Ноември празник в сърцата разкри, празник за теб и за мен, и за нашите детски души. С капнали цветни сърца килим най - любим пак постели. Мисля си: "Тази земя оцветена е от бога с пастели."
Тихият златен Ноември- есенна моя мечта. С тихият златен Ноември усмивката пак засия.
За кой ли път очите си затварям и ти се появяваш цяла в светлина пред мен? За кой ли път улавям лъчите на усмихнатата ти душа.. И смея се щастливо и нехайно, загърбила реалност, място, време и с радост крехка и омайна забравила жестоко, тежко бреме.. За кой ли път в сънят ми се явяваш и пак си моя там във вечността, за кой ли път очите си отварям, за да посрещна пак денят сама..
О, сън, не свършвай тази нощ! Вземи ме с теб завинаги! Навеки! Не ме напускай с идващият ден суров, не се отваряйте зеници клети!
Опитах да напиша стих, в който да ти разкажа как умело болката си скрих и с усмивка я замазах, както маската на клоун закрива бледото лице, когато при дълбок поклон се скършва мъничкото му сърце. И колко всъщност те обичам..
В очите й танцуваха мечти. Усмихваше се, но личеше колко я боли. Колко крехка беше в уреченият час. Знаеше какво я чака и не издържа. Прекърши се - заплака.
Благодаря, че ми споделяш своята мъка и тревога и позволяваш си да тлееш единствено пред мен и бога, но може ли да спреш.. Аз радвам се, че имаш ми доверие и вяра и искам да помогна, и старая се да имаш вечно крехкото ми рамо, но можеш ли да спреш.. за кратко.. Куршумът, който те прониза, пронизва мен неколкократно и с него все отрова влиза.. И вече нямам нито сила, нито желание в тази пиеса да нося тежкото бесило на вечно играеща актриса.. Така че може ли да спреш, за да не усложня нещата? Това не бива да се разбере. Спри, за да остане то в душата.
Раздавам аз парченца от сърце, в замяна търся истински усмивки. Ще вземеш ли за себе си, дете, поспирайки при мене за почивка? И ти, палачо, брадвата си остра ще пуснеш ли встрани за миг? Ти можеш да опиташ с мостра.. и да не ти допадне, пак си я пази. И ти, бездомнико самотен, ела и в шепичка вземи си. Това парченце доживотна обич от мен е. Усмихни се. И вие тук - семейство и другари, и вие, непознати личица, вземете си от тях без жал и усмихвайте се без тъга. И давайте и вие части от вашите добри сърца, и на това в замяна усмивка искайте, но истинска.
И, знам ли, може би след време ще се усмихват всички редом с мен.
Спри, не мога повече.. Четейки твоята любовна лирика, аз страдам. Може би намирам малка прилика между живота ми и нея.. и нейните заплетени куплети. И чудя се:когато остарея ще страдам като теб ли?
