Не си дошла, а вече си отиваш, далечни, стъпчиците ти отекват в слуха ми, болестно примиращ, а болестта-мълчанието тежко. Неказаните думи ме пронизват, крещи без глас във мене словото... и онзи поглед, който теб не вижда, вини ме, че съм те прогонила.
Но как се гони онова, което отива си, преди да е дошло?
От розичката падна лист, след него друг, след него-трети и, като филмови артисти, вживяваха се бурно и напето, докато плуваха надолу към рохкавата сива пръст, в която мислите си голи заравяха във формата на кръст.. И като стигнеха до нея, замлъкнали, затворили очи, последен дъх поемаха си нежно, отпращайки душите си.
Нощта прецизно е свела глава и тъмен воал е разгърнала, по него тук-там блещукат едва звезди и мечти - прегърнати. Безкрайно небето е, но е едно и същата нощ е над теб.. Еднакви картини на еднакво платно- звезди и мечти.. и небе.
Прибрах се вкъщи вечерта, а там стоеше милата ми майка. В очите й видях тъга, а на лицето - бисерчета малки. Попитах я какво руши красивата й нежна радост, защо е заменила със сълзи усмихнатата женска благост, а тя повдигна плувнал поглед, разсеяно клепачите си сви, поредно бисерче отрони и каза тихо през сълзи- светът, дете, не е благочестив, аз страдам всеки ден, уви- човекът днес не е човек, а плетеница от злини, поема дъх и хиляди убива и всяко сторено добро съдържа в себе си ръждиви прашинки от безмерно зло, и мисли си, че е хрисим, едва ли не-че е безгрешен. И аз съм същата - един убиец, повече от грешен.
На клончето на старата бреза един синигер тъжна песен пееше за своята безправедна съдба и бисерчета от очичките си лееше. Загубил бе единствена любов- безжизнено телце лежеше долу до сивкавото брезово стебло, пропито с кисела отрова. Дочух аз неговата песен, разбрах разкъсаната му душа.. Езикът на синигера е лесен, когато лят е в името на любовта.
Спомени.. толкова много.. толкова истински, живи, пълни с горчива тревога и мигове светли, красиви.. Спомени.. детски и нежни, толкова мили.. тъй крехки, спокойни и безметежни, хаотични, буреносни и тежки.. Спомени.. единствено мои, нарисувани по стените.. Мои приказни, вечни герои, не искам да отлетите
като времето, което пазите в себе си, като моите детски години..
Спомени.. в старите снимки, залепени в розов албум.. Там всяко лице е с усмивка и ухае на цветен парфюм.. Спомени в стари кашони- изпочупени фризбита - две, барабани и детски брони и смачкано писъмце.. Спомени в жълта кутия, на тавана и в избата прашна.. на всяка улица и стара хартия.. във всичко около мен.. И в мен.
