Светла прашинкова радост се спусна към моите устни, пропити с цигарена сладост, и ги прегърна изкусно. От обич забързано дишам- в гърдите ми плуват звездици, милуващи златните нишки на моята тънка душица. Навън с леки стъпки пристига (неканена) бялата зима, дворци мразовити издига и обич не дава, а взима. Но моят безстрашен пазител със сабя от топлички чувства за сетен път става спасител на топлото лятно изкуство. И с обич гореща ме брани от зимата. Тя ме напуска. И светла прашинкова радост към моите устни се спуска.
Нямам нужда от твоите рими, аз отдавна не съм на ръба. Не живея в измислени филми и не съм от онези деца, на които приличах преди. За подкрепа не плача от нужда, имам сили сама да вървя. На очите ми вече си чужда и не светиш пред мойта душа. Не приличаш на ангел небесен, за каквато те мислех преди. Не звучиш като весела песен, безразлична си, чужда си ми. Твоят образ напълно изчезна от туптящото в моите гърди. Не мечтая в съня ми да влезнеш. Вече никак без теб не боли.
През снопчетата от горящо щастие едва долавях неговата искреност... В червената неземна медитация не съществува земната избистреност и словото, опарено, ме подминава... дори очите ми не виждат танца на цветните усмивки. Не оставям пътека за света към моя транс. Единствено на себе си оставам вярна и съществувам другаде за миг, далеч, където моята душа е лъчезарна и пламенната радост й е меч.
Но в златната феерия потрепнах, когато осъзнах, че съм допуснала да позволя на някого да влезе.. И усетих как сините прозорци ме докоснаха...
В сияние на ангел се явява, с усмивка, по-красива от зората! Илюзия в очите ми създава - че най-прекрасна тя е на Земята! Илюзия, по-истинска от истина! Как искам да живея в сънищата, където нейната прецизна мистика се слива със онази - мъничката, разлистената, розовата, слънчевата, забравила какво е нищета, изгубената, не намерената, търсената, единствената - моята душа. В очите й блестят мечтите й - почти ги виждам - светещи звезди! И там - в мечтите й, в сълзите й - ще блеснат ли и моите очи?
Имало едно време една приказка. В нея героите
безнадеждно се влюбили един в друг. Минало време и те се обикнали.
Пролетната им любов разцъфвала в цветчетата на розовите вишни, а около
нежната бяла луна танцували снопчета светещо щастие.
Но, не щеш ли, жарко лято се промъкнало измежду клонките на цветните
дръвчета и родило вишните на раздора. Те разделили героите и отнели
тяхното лъскаво щастие. Тъжни и мрачни, героите изгубили ума си и
започнали да вървят сами срещу себе си. Не им вървяло. Изглеждали
щастливи, но не били. Нещо в тях липсвало - малко, но много ценно...
Топла есен по-късно дошла и сменила горещото лято. Капнали черните
вишни. героите се срещнали и мигом липсващата част се върнала в
пъзелчето. Веднага разбрали що било онова, което не им позволявало да
бъдат щастливи... Прегърнали се и на небето отново засияли снопчетата
щастие, но този път дори по-силно! Те решили повече никога да не се
пускат, з
... Read more »
Всичко, което родихме в човешките си съзнания.. Всичко изтрихме и не остана и капчица тиха надежда да тлее в душите ни клети. Главата сломено навеждам, последно в очите ми слепи заклещи се образът твой. През чужди очи ти не можеш да гледаш. Имаш си свои, с които да вярваш, че може би Аз и Ти са само герои, сънуващи временно щастие. И няма да знаеш ти никога, че ти си във моята приказка единствена. И друга никоя. И с чужди лица ще сме приказни, залъгвайки колко сме истински, но ти и ще вярваш, че истински са моите весели приказки с различни от теб баронеси и прехвалени сиви принцеси. Ще бъдеш окъпана в щастие без мен - просто разказ с лош край. Тъй редно е - ти да не знаеш, че кралицата само една е.
Поисках те, когато се родих и цял живот те търсих като луда! И нежни думи тихо ти редих в ушите на познати, непознати, чужди! Но ти не беше никоя от тях, не беше никъде. Не знаех и коя си. Но с търсенето никога не спрях, ината съм, признавам си! Земята пребродих като стар номад, обърнах всеки малък камък. Навсякъде погледнах. Не видях. От гледане очите си изхабих. И... неочаквано... се появи! Пред мен! Сама дойде при мен! Да вярвам ли? Да вярвам ли, кажи? Съдбата ли те прати в този ден да стоплиш ледените ми сълзи?
Има магия в очите й, в ръцете, в косата, в лицето й, в усмивката й, в сърцето й... Тя е безумно истинска, а ми се струва измислена- плод на красив ум и мистика; сън или мисъл залисана. Искам до мен да е винаги, да наблюдавам очите й, ръцете, косата, лицето й, усмивката и сърцето й... Но е далеч и е чужд рефрен, нямам над нея любовна мощ- нейната обич не е за мен, нейната радост е в чужда нощ.
