Днес на спирката, докато си чаках автобуса, дойде един млад мъж /циганин беше/ и ме заговори. Аз от учтивост му отвърнах и така завързахме разговор. Той ми обясни какви жени харесва:
-Аз харесвам много красиви жени, млади, стройни, с хубави лица и тела, добре облечени. - каза
Аз на свой ред го попитах:
- Ами тези жени ако нямат какво да ти кажат? Ако жената е красива, много красива, добре облечена, богата, но с беден речник, неможеща да ти каже едно добре построено изречение?
- Тя трябва да е красива. - каза и продължи - аз искам да карам хубава кола, тя също, да е хубава и хората да ми завиждат. Другото не е важно.
Аз:
- Ами Вие, господине, сте един повърхностен човек според мен!
- Да, така е, повърхностен съм.
- И се интересувате само от себе си и от собствените си интереси?
- Да.
- Ами бездомникът отсреща не ви ли прави впечатление?
- Кой? Не. Нали не съм аз? - отговори ми той..
Потънах в земята.. попитах го:
- Ами бедните сираци, хората в ста ... Read more »

Приказки рисуват своите герои,
Римуват ги със стихове във мен,
Оставят думичките си - порои,
Струят и тичинките в техен плен.
Тревата се усмихва на света.
И ирисите на небето блесват в нежна поза.
Човешкото изгубва своята злина.
Красивото в душата ражда роза.
Обич се наслагва в малки дози.

Днес помогна ли на някого?








Попита ли го от какво има нужда?










Усмихна ли му се учтиво?











Каза ли му колко е важен за света?










Много хора забравиха човешкото у себе си.. Много хора изгубиха усмивките си. Забързани в ежедневието си, изгубени в света на егоцентризма, те не виждат в какви чудовища се превръщат.


Много малко са хората, които ще те срещнат на пътя и ще ти се усмихнат и ще те поздравят, без дори да те познават.. а ако го направят ти ще забележиш ли?


Много хора смятат усмихнатия за луд, а защо?


Много малко са хората, които не се грижат за собственото си Аз, а гледат да помогнат на някой близък..

А още по - малко са тези, които помагат на онзи, който никога не са виждали..


Повечето хора ще кажат "Защо да му по ... Read more »

Като прашинково гнездо,
подправено с митична красота,
като извънземни корали,

като римувано писмо,
като детинска чистота,
като преливащи кристали,

като красиво есенно дърво
с килим от жълти пеещи листа,
като мелодия на арфа под луната,

като почистено стъкло,
съставено от злато на места-
изглежда на човек душата

единствено при неговото раждане,
а после:

като студена суета,
като неправедна злина,
като чернилкова безмилост,

като безжизнена лъжа,
като дворец от самота,
като неканена ленивост.

Като на дракона дъха-
опушена и неприятна,
като безжизнено лице

като пречупени крила,
като догадка непонятна,
като измамено сърце

единствено по време на дихание,
а после:

като осъдени мечти,
като запалена библиотека,
като изсъхнали цветя,

като неискани сълзи-
душата спира се полека,
преди да полети сама,

далеч от грозни сивоти,
за да покаже на човека ... Read more »

В ритъма на салсата
две думи сякаш ме убиваха.
Сърцето ми се насълзи сломено.

Очите плакаха,
самотен клон до мен съзираха
и раждаха се в неговият плен.

И само вятърът погалваше
безжизненото ми, безцветно тяло
във нощта.

Дъждът, сърдит във мен се сипеше,
завършвайки сценария. Сега изцяло
съм потопена всред мъгла.

Потрепна розовият лист
край бреговете на зората
и нежно полетя

към родната си вис,
а цветовете на дъгата
допълваше с душа.

Колко тихо ти роди
пред очите ми една мечта,
забравена..
Колко близко си
а как далеч изглеждаш днес-
прогонена.
Колко праведна изглеждаш ми сега -
тъй чиста и благословена,
непринудена..
А колко мразех те. Обричах те сама
да тънеш в болка примирено
хулена.
Как спомена ми ти успя да върнеш,
във който пазех те
в сълзи обличана?
Накара ме да те прегърна.
Мразех те.
Сега обичам те.

Едно пиано пее в мрака
с една цигулка плачеща.
А пъстрострунната китара
приглася им, очакваща

съдбата си със примирение.
Луната гасне, после светва,
потръпнала в страдалческо забвение.
На триото с тъгата се заметва.

Прашец от музика на тъжен хор-
букет от ноти в до мажор.

Сонатата  издига се в небето,
поканва някоя звезда на танц,
но с глас пробива й сърцето
и губи се картинният баланс.

Защо не мога да си спомня
очите, чиито цвят обичах вчера
и дланите, които галеха за сбогом
косите ми?
Защо не мога да намеря

в съзнанието си оназ' усмивка,
която стопляше душата ми тъй нежно
като от топъл дъжд обливка
и канеше ме в себе си стремежно?

Защо гласът ти, който в оня  ден
като мелодия замайваше съцето,
не чувам вече да кънти във мен?
Защо не виждам и това, което
три весели години пазех в плен?

Нима забравила съм вече
на колко птици силно ми приличаше?
Не са години минали, а снощи беше,
когато за последно ме обичаше.

Беше ранна есен. Буковете и дъбовете тъкмо започваха да тъкат своят пъстроцветен килим по земята. Листата им се носеха надолу толкова нежно.. като перца. Танцуваха последният си валс в карнавала.
 Насред хилядолетната гора, където отдавна вече се готвеха за зимният си сън таралежите, а катеричките събираха своите лещници и шишарки, се простираше малка тухлена къщичка с една вратичка, две прозорчета и малко дворче. Самият факт, че къща насред гората е придружена с двор, е някак странно чаровен.
Тази къщичка принадлежеше на Даяна и нейната внучка Деметра. Деметра беше малко, любопитно момиченце, винаги усмихнато и готово за приключения. Носеше малка копринена шапка върху червените си къдрици, които падаха ниско по тънкият й кръст като пелерина от огън. Очите й, пъстрозелени, винаги замечтани, често шареха из гората, където баба й никога не я пускаше да ходи. Рокличката й на цветя й стоеше като шита точно по нея. Беше красива рокличка - бяла, карирана в синьо и в квадратите - ... Read more »