Home | Sign Up | Log In
NanaSky*
Site menu
Section categories
Стихове [158]
тук са публикувани някои от моите стихове.
Проза [17]
Тук са публикувани мои приказки, разкази и друг вид проза.
Log In
Search
Calendar
«  July 2010  »
SuMoTuWeThFrSa
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Entries archive
Our poll
Rate my site
Total of answers: 12
Site friends
  • uCoz Community
  • uCoz Manual
  • Video Tutorials
  • Official Template Store
  • Best uCoz Websites
  • Statistics

    Total online: 1
    Guests: 1
    Users: 0
    Home » 2010 » July » 7 » Необикновена приказка
    0:00 AM
    Необикновена приказка

    Имало едно време една приказка, която започвала с "имало едно време.." като всички останали приказки и трябвало да завърши с "и всички заживели щастливо", както обикновено. Да, но приказката била твърдоглава и прекалено ината, пък и принципите й били строги. Решила, че вместо "имало едно време", тя ще започне с "всички живели щастливо.." и ще завърши с..

    Всички живееха щастливо и мирно в град Мернетен. Той беше малък и красив средновековен град, разположен в средата на Шоколадовата гора. Жителите на Мернетен бяха необикновени. Те не бяха хора, нито извънземни, нито животни, нито елфи, дракони, дроиди, или изобщо някакви други подобни и не толкова подобни същества. Не приличаха на нищо, виждано до сега. Телата им бяха дълги и стройни, имаха четири двойки ръце и една двойка крака. На всяка ръка имаха по седем пръста, всеки разделен на две в краят. Краката им приличаха на дървесни пръчки, а цветът на очите им се менеше, в зависимост от настроението им. Когато те бяха щастливи, очите им светваха в жълто, когато ставаха тъжни, мигом жълтото преливаше в синьо, когато се ядосваха, червено, смесено с черно обагряше ирисите им. Формата беше петоъгълна, а големината - колкото една средноголяма червена петровска ябълка. Устни нямаха. На тяхно място имаше цип, който се отваряше единствено, когато пеелха. А общуването се осъществяваше чрез силата на мисълта, а именно - телепатично. Цветът на кожата на тези същества беше най - често жълто-червена, но се случваше да се видят и такива, с цветовете на дъгата. Върху кожата, разбира се, растеше едра и мека безцветна козина. Ушите на тези същества бяха микроскопични, с формата на зрънце, а носът им - малко квадратче с три ноздри. Тъй като нямаха устни, с които да се усмихват, тези гиганти рисуваха по ръцете си щастливи човечета. Хранеха се с кислородът, който вдишваха и също както цветята - често фотосинтезираха, за да създадат повече кислород, с който да се хранят.

    Мернетенците, въпреки на пръв поглед страшният си вид, всъщност бяха много дружелюбни и приветливи. Когато в Шоколадовата гора се изгубеше някой странник, те го опътваха с песните си и го изпращаха, но никога не се показваха. Знаеха, че външният им вид би стреснал обикновените жители на планетата, а това не искаха да се случва. Освен това знаеха за експериментите, които великите учени биха искали да направят с тях и техните тела. Всички бяха на мнението, че трябва да останат скрити от хорското око. Или почти всички..

    На краят на града, върху най - голямото палмово дърво, живееше Рейни Китски - осемгодишен пакостник с голямо и добро сърце, и приключенски темперамент. Китски беше прякорът му. Получил го при раждането си, защото краката му били залепени един за друг и доста пухкави, та приличали на опашка на кит.

    Рейни си вреше носа навсякъде, правеше всичко, което не трябва и никога не слушаше по - големите мернетенци. Но той също не беше лоша душа. Просто възрастта му беше такава, пък и характерът му беше буен и приключенски, както вече споменах.

     В един слънчев следобед, когато всички си почиваха, на Рейни му щукна възможно най - глупавата за останалите идея, която би могла да се роди някога в главата на някого. Мъникът взе чантата с провизиите, сред които: кокосови орехи за стрелба (бог знае защо, след като те дори не познават насилието), стрелички за дартс и лък за стреличките, направен от бамбук и лиани, магически бонбони, превръщащи те в храст, сапунени мехури, котешко звънче и други. Заметна я на гърба си като раница и тръгна, без никой да го види. А къде отиваше? Извън града и извън гората. Тъй като никога не беше виждал човешко същество, а само беше чувал за тях, любопитството му се изостряше постоянно, докато в един момент не каза "пук" и не се проби. Много, наистина много силно мечтаеше да зърне човек, да прочете мислите му, да види образа му и как живее. Не се интересуваше от това какво би могло да се случи с него. И тръгна. Никой не го видя, нито чу, за това му беше лесно да излезне от града. Не след дълго това се случи и той се озова в Шоколадовата гора, където се почувства по - жив и способен, и по - изпълнен с радост от всякога. Крачеше бодро и пъргаво. А около него.. дървета със стволове и клони от бял и кафяв шоколад, корони от различноцветови захарни памуци и корени от карамел, езера от ром и ягодов сироп, в които пъргаво скачаха цветни рибки, жаби и други водни и сухоземни животни, река от портокалов сок и красив водопад. Постепенно всичко това се превръщаше в обикновена гора с обикновени водни басейни, което подсказваше, че това е краят на гората, близо до човешкият свят.  Рейни беше запленен от красотата и благоуханните миризми, които виждаше и съответно - усещаше. Когато стигна до последното дърво и видя малка къщурка с двор и цветя в него, очите му светнаха в яркожълто. Малчуганът пристъпи предпазливо напред, направи няколко плахи крачки, след които - няколко бързи и смели и вече беше в двора. Всичко му изглеждаше странно и чудато, защото не бе виждал нищо подобно до сега. Но знаеше точно кое какво е от приказките, които баба му му разказваше всяка вечер.

    Разходи се, докосна всичко, което успя да стигне, после се зачуди къде са хората. Точно тогава пред него се появи изключително малък образ с две ръчички, различни от неговите пропорции и две високо вързани опашки. Малко десетгодишно момиченце на име Ерика. Рейни се зарадва, разпери осемте си ръце и приклекна, чакайки човешкото дете да дойде. Но то беше уплашено и мигом се разпищя, и започна панически да  бяга в кръг. Рейни също се изплаши от писъка на момиченцето и бързо избяга в гората, след това - в града. Никой не беше разбрал за отсъствието му. Той седна кротко на един бананов клон, недалеч от неговият квартал и започна да размишлява над това, което бе видял. Мислеше си, че ходенето в човешкият свят ще задоволи интересите му и ще спре желанието му да бъде там, но уви, писъците на Ерика и гледките, които ирисите му бяха уловили, го заинтригуваха и засилиха стремежът му да огледа хората отблизо още повече.

    Една тиха и спокойна седмица мина неусетно. И след нея, пак в късен слънчев следобед, Рейни стоеше на прага на къщата, в която живееше Ерика. Той я чакаше да се появи, също както тя го чакаше всяка вечер.

    И.. дойде.

    - Ааааа! Не ме убивай! Моля те! - изпищя отново малката, но този път без да бяга. Просто криеше лицето си с двете си ръце.

    Рейни стоеше кротко и й махаше с една ръка.

    - Какво си ти? - попита Ерика.

    Отговорът последва, но човек не може да чете мисли..

    - Можеш ли да говориш?

    Рейни все по - усърдно се съсредоточаваше в мисълта си, надявайки се малкият човек да я прочете, но не се случваше. Тогава на Ерика й хрумна нещо. Затича и се скри някъде. След минута се върна с лист и перо. Подаде ги на мернетенеца и се усмихна.

    - Пиши! - каза щастливо. - Напиши името си!

    И тъй като живееха в една държава, двете различни същества знаеха един и същи език и можеха да четат и пишат на него.

    Мернетенецът написа името си: "Рейни Китски. А ти? И ти.. ти човек ли си? Аз не съм. Идвам от  град Мернетен, който се намира в средата на Шоколадовата гора."

    - Рейни? Аз съм Ерика, приятно ми е да се запознаем.

    И така настъпи началото на едно ново приятелство. Чрез лист и перо те контактуваха. Рейни разказа всичко за своят свят на Ерика, а тя - а него за нейният. И му показа много човешки неща, разбира се, скришом от родителите й.

    Всеки ден, две години подред, по едно и също време Рейни навестяваше своята приятелка. Носеше й подаръци. Тя също му приготвяше. Общуваха, смееха се, обменяха опит, информация, въображение и се наслаждаваха заедно на красивите гледки, които Майката природа им предоставяше. И така те водеха своят таен живот.

    Но един ден, когато мернетенското дете за пореден път отиде да види човечето, него го нямаше. Нямаше и следа от малката Ерика. Той я чака с часове, но тя така и не се появи. Върна се, а очите му бяха сини. Няколко дни подред ходеше там  и чакаше, докато един ден се реши и тръгна да я търси. Първо обиколи празната къща, после се запъти навътре в човешкият свят. Вървеше с дни, може би дори седмици, криеше се като се правеше на храст с вълшебните бонбони. Но както всяко нещо, така и те имаха своят край. Рейни беше изял последният и вече нямаше. Сега беше длъжен да се крие някъде другаде, но къде? Той беше прекалено голям, за да се мушне в кофа за боклук и прекалено висок, за да се скрие зад някой храст.. и прекалено цветен, за да се преструва на дърво..

    Но хората бяха прекалено забързани в своето ежедневие, за да му обърнат внимание. Всички, освен доктор Пол Нийдърланд. Висок около метър и деведест, на двадесет и четири години, доктора имаше лицето на ангел, което изглежда беше ирония от страна на природата. Пронизващите му теменужени очи оглеждаха хладнокръвно всеки, който се изпречеше на пътя му,  макар че в тях постоянно падаха катранени кичури от косата му. Устните му бяха плътни, но изглеждаха сякаш никога не бяха благославяни с усмивка. Имаше стройна и елегантна структура, а походката му беше някак благородна, но горделива и арогантна.

    Нийдърланд имаше помощник на име Алекзандър. Той беше глупав и непохватен, на пръв поглед-леко грозноват, заради смешните очила, които постоянно носеше и несресаната и неприбрана, тъмна коса. Беше на тридесет и четири години. Походката му беше смешна и бърза като походка на изплашен поданик на арийците. Но въпреки работата си, Алекзандър беше мил и добродушен човек, който мечтаеше единствено да намери своята любов. Пишеше стихове, заради което често изяждаше боя от господарят си Пол.

    Нерядко се случваше да се чуе диалог, подобен на този:

    - Алекзандър, отново те хващам да драскаш глупави рими на твърде важните ми листове. - казваше доктор Нийдърланд

    - Господарю, аз просто.. - отговаряше Алекзандър, но преди да довърши, винаги следваше плесница.

     Пол Нийдърланд имаше също и съпруга. Всъщност тя бе единственият човек, когото този човек обичаше и когото удостояваше с иначе неприсъщата за него усмивка. Висока, тъмнокоса, с дълбоки кафеви очи, госпожа Нийдърланд всяка сутрин будеше обичаният си съпруг с горчиво кафе и френски кифлички с масло, които той обожаваше почти толкова, колкото обожаваше нея и работата си. Името й беше Виктория. И също като него беше учен гений. Но имаше една разлика. Госпожа Нийдърланд не използваше уменията и знанията си, за да твори зло, въпреки че от време на време й щукваше нещо в главата и следваше примера на възлюбеният си. И заедно крадяха близалки от малките деца, след което ги изяждаха доволно на някоя отдалечена пейка. Прегърнати.

    Доктор Нийдърланд забеляза движещото се същество, с размерите на скала - Рейни и се втренчи навън, като едва не глътна лъжицата, с която бъркаше кафето си.

    - Алекзандър! - извика троснато и силно. - Ела веднага тук!

    - Идвам, господарю!

    - Погледни.. Какво е това същество, Алекзандър? Виждал ли си нещо подобно някога през живота си? То не прилича на нищо, което съм виждал и за което съм чувал!

     Алекзандър погледна през огромният прозорец, видя Рейни и, незнайно защо и как, отговори на доктора с:

    - Това, господарю, предполагам, е мернетенец.

    - Мернетенец казваш..

    - Чувал съм за тях, баба ми разказваше, когато бях малък.. Но не знаех, че съществуват.

    - Има ли други като него? Колко са? С каква зла сила си имаме работа? И защо, по дяволите, са толкова големи?

    - Всъщност, господарю, те са много дружелюбни и мили. А това смятам, че е все още дете, съдейки по размерите.

    - Алекзандър, какви глупости говориш? Това същество е огромно.

    - Господарю, баба ми беше казвала..

    Пол го прекъсна с кратко прокашляне.

    -         Значи по - големи.. И много.. Знаеш ли какво, Александър? Знаеш ли какво можем да постигнем, ако опитомим тези зверове? Целият свят ще бъде в краката ни! Ще имаме армия, каквато никой по света няма! Алекзандър, искам това същество да бъде подложено на разпит. Искам местонахожението. Искам да ги намериш и то колкото е възможно, по - бързо! Но първо да го заловим. Пък по - късно.. ще му направим аутопсия. Искам да разбера всичко за тези твари.

    -         Алекзандър беше добър помощник и веднага се залови с работата, възложена от господарят му. Събра огромен брой хора - учени и започнаха да организират всичко.

    -          През това време Ерика вече се настаняваше в новият си дом с майка си Лейла. Бяха се преместили в големият град, в красив мезонет, близо до една от лабораториите на доктор Нийдърланд.

    -         - Струваш ми се тъжна, скъпа моя.. - каза нежно Лейла на дъщеря си - Случило ли се е нещо? Или ти е мъчно за хижата?

    -         Ерика погледна майка си с големите си, влажни и натъжени сини очи, въздъхна и отговори тихичко:

    -         - Мамо.. трябва да ти кажа нещо, в което съм почти сигурна, че няма да повярваш.

    -         - Кажи, детето ми, знаеш, че ще ти повярвам - отговори несигурно майката и прегърна малкото си момиченце.

    -         Ерика разказа всичко за Рейни. Не пропусна нито една подробност. По някаква огромна случайност, Лейла си спомни как, когато тя била на десет, й се случило същото. Запознала се с Кин, също се виждали всеки ден, но на края.. той спрял да се появява.

    -         - Скъпа, не се тревожи. Сигурна съм, че Рейни е добре сега.

    -         - Но аз няма да го видя повече. Пък и съм сигурна, че ми се сърди, задето не се сбогувах с него.

     Всъщност Рейни не се сърдеше, по - скоро се тревожеше и беше натъжен от факта, че скъпата му малка приятелка я нямаше. Той обикаляше града с дни, търсейки я, докато учените крояха плановете си за залавянето му.

    Една вечер, докато Лейла и Ерика вечеряха навън, Рейни мина покрай ресторанта, в който бяха и седна до него. Почти беше загубил надежда да види човешкото дете, когато се чу музика и отваряне на врата. Бяха те. Лейла и Ерика. Излизаха от ресторанта. Рейни се огледа и веднага стана. Видя я. Най - на края я видя. Очите му светнаха в яркожълто, ципът на устата му се отвори и той понесе ангелскят си глас. Ерика го чу, обърна се и когато го зърна се зарадва толкова, колкото не се беше радвала цял живот. Затича се към него възторжено, той се наведе и се прегърнаха. Него го беше страх да я притисне към себе си, защото беше много мъничка и имаше чувството, че ще я премаже като буболечка. А Лейла стоеше отстрани и не вярваше на очите си. Гледаше го любезно, спомняйки си всеки детайл от последнатасреща с нейният чудат приятел. Приближи се и каза плахо здравей. Извади старият лист и перото от чантата си, чрез които контактуваше с Кин. Написа името си, после Рейни - неговото. Тя се усмихна, а в очите й заблестяха искри. И точно в този крехък момент се появиха злите учени. Наобиколиха мернетенеца от всички страни и евакуираха всички от ресторанта и близката местност. Хората се стълпиха и отдалеч гледаха разиграващата се сцена с огромен интерес и страх.

    - Мамо, мамо, какво правят с Рейни? Оставете го на мира, той не ви е направил нищо! .. - викаше малкото дете,  но никой не обръщаше внимание на думите й, освен Рейни и Лейла.

    - Елате вие двете.-каза един от учените и хвана жената с детето, като ги поведе надалеч - това чудовище е опасно за вас, не бива да стоите близо до него.

    - То не е чудовище - каза ядосано Лейла и продължи - това е едно от най - добродушните същества в света..

    Но ученият я прекъсна:

    - Миролюбиво друг път! Опитваше се да ви изяде.

    Разговорът приключи с това.

    Хванаха Рейни и го отведоха в близката лаборатория, където беше и самият доктор Нийдърланд.

    - Чудесна работа, скъпи колеги. Добре се справи, Алекзандър.

    - Благодаря, господарю. - каза натъжено Алекзандър, който в суматохата бе успял да зърне Лейла и натъженият й поглед.

    Всички застанаха по местата си, включително и Виктория, чието място беше до огромният стол на съпругът й, а именно - другият огромен стол. Все пак лабораторията беше тяхна и почетните места също следваше да бъдат техни.

    - Говори, чудовище! Разкажи ми всичко за себе си! - обърна се ожесточено доктор Пол към изплашеният Рейни. Но мернетенецът не отговори, тъй като нямаше лист и перо.

    - Ще мълчиш, така ли? Питър! Донеси приспособленията за изтръгване на отговори.. - каза закодирано и разярено Нийдърланд.

    Питър беше помощникът на Виктория, който от време на време служеше и на Пол. Не беше много висок. На седемнадесет години, с очи нито кафеви, нито сини, нито зелени, нито черни. Всеки път изглеждаха различно. Беше красив младеж с аристократична визия, галантен, с красиви коса и усмивка. През свободното си време също пишеше, но пишеше музика.

    - Слушам, господарю!

    Питър извади две странни приспособления и ги насочи към Рейни.

    - Говори или умри!

    Съществото продължаваше да мълчи. Тогава учените се ядосаха, с изключение на Виктория, която стоеше безпристрастна и наблюдаваше реакциите на останалите. И точно в момента, в който Питър щеше да убие Рейни, от някъде се чу "Лист! Дайте му лист и перо!"

    Беше Алекзандър. Той единствен бе слушал за тях и се досети как биха могли да контактуват с него.

    Дадоха му листа и перото, след дълъг диалог и кратък спор, и изчакаха. Рейни се страхуваше, но въпреки това написа името си, а Алекзандър го прочете на висок глас.

    - Рейни Китски, значи. От къде идваш, същество? Демон ли си? Чух, че има много такива като теб!

     В това време вече останалите мернетенци бяха разбрали отдавна за отсъствието на осемгодишният Рейни и го мислеха за мъртъв. Страданието ги бе обзело. Но в никакъв случай не се решаваха да отидат в човешкият свят.

     Ерика и Лейла бяха освободени. Сега стояха и се чудеха какво биха могли да направят, за да спасят техният приятел от ръцете на злият гений Пол. На Ерика й хрумна да отидат в лабораторията, но Лейла се притесняваше от това.

     В същото време Алекзандър отстъпи мястото си в диалога с Рейни на Питър и изчезна от погледите на всички, освен този на Виктория. Тя го видяи тайно го последва, без останалите да разберат.

    - Къде отиваш, Алекзандър?

    - Господарке Виктория, не е това, което си мислите.

    - А аз какво си мисля според теб?

    - Ами.. Вижте.. Там е работата, че..

    Госпожа Нийдърланд го прекъсна:

    - Че отиваш да намериш онези двете?

    - Но вие от къде..

    - Пол ми разказа всичко.

    - Господарке, моля ви, пуснете ме да отида при тях. Вътре правят огромна грешка. Тези същества ни пазят, не се опитват да ни навредят.

    - Ще те пусна при едно условие, Алекзандър.

    - Каквото кажете, господарке, каквото кажете!

    - Ще дойда с теб.

    Алекзандър се озадачи и изуми, но не каза нищо. Двамата тръгнаха към домът на Лейла, където беше тя с детето си и още се чудеха дали да тръгнат към лабораторията.

    Когато пристигнаха, в къщата настана смут. Двете членки на семейството бяха изплашени, мислеха, че ги търсят за разпит. Лейла отвори вратата.

    - Добър ден. Трябва да дойдете с нас. - каза учтиво Виктория.

    Обясниха ситуацията и тръгнаха към лабораторията, където още се водеше диалог между Рейни и учените.

    Когато пристигнаха и влязоха, всички се обърнаха към тях.

    - Виктория, какво правиш? - попита я с несигурност доктор Нийдърланд.

    - Това, което е необходимо, Пол. И ти няма да ми се противопоставиш.

    И наистина Пол не можеше да й се противопостави. Прекалено много я обичаше. Повтори въпросът си по друг начин:

    - Защо си довела тези двете тук? Алекзандър, ти какво правиш с тях? А, ясно. Довели сте ги за публика. Да видят как покоряваме един нов за нас вид и правим най - великата армия, виждана някога.

    - Не, Пол. Изслушай ме отвън. - каза съпругата му настоятелно.

    Двамата излязоха от огромната стая.

    - Пол, правиш огромна грешка. Послушай ме и пусни това същество на свобода. Трябва да му върнеш живота.

    - Но, скъпа, разбираш ли, че то може да постави началото на едно ново господство?

    - О, Пол, Пол.. Кога ще спреш да мислиш за това? Кога ще обърнеш внимание на чуждите интереси?

    Пол сякаш се засрами. След недълъг разговор се примири.

    Виктория продължи:

    - Пол, скъпи, защо не примирие? Помисли само.. Можем да живеем в мир и разбирателство с тези същества, да не се страхуваме от тях, нито те от нас, да си помагаме взаимно.

    - Ами армията ми..

    - Забрави армията, за какво ти е? Тук не се водят войни. Кога за последно си чувал за завземане на територии?

    - Знаеш ли, Виктория, права си.

    Пол целуна челото на съпругата си, на която й беше твърде лесно да го убеди в нейната гледна точка.

    През това време вътре Алекзандър не спираше да гледа Лейла. Нейните прекрасни руси къдрици се спускаха и увиваха около шията и раменете й и падаха надолу към изваяното й тяло. Гледаше как косата й сякаш танцуваше при всяко нейно движение. Тя от своя страна също го поглеждаше от време на време, но бързо преместваше погледа си встрани, засрамено.

    - Здравей. - неочаквано и приветливо каза малкото момиченце.- аз съм Ерика. Забелязах, че гледаш мама.

    - Прекрасна е..

    - Да, знам.

    - А.. Алекзандър.

    - Приятно ми е да се запознаем, господин Алекзадър. Защо не отидете при мама и не й кажете здравей?

    Алекзандър погледна момиченцето и тръгна. Запозна се с Лейла..

    В това време влязоха Виктория и Пол Нийдърланд.

    - Прекратете всичко. След кратко събеседване, съпругата ми ме убеди в нещо.

    Учените се спогледаха озадачено, някои се опитаха да протестират, но в крайна сметка всички замълчаха, в очакване на обяснението, което Пол щеше да им даде.

    - Примирие! - каза той възторжено и обясни идеята на съпругата си. И се усмихна. Всички се опулиха. Не очакваха усмивка точно от него. Нито точно тези думи. Нито подобни. Но всъщност всички харесаха идеята. Включително и Рейни, когото пуснаха.

    - Тук стана като заседателна зала. - обади се някой.

    - Да, съгласен съм. - каза друг.

    И започнаха оживен разговор.

    Ерика се затича към Рейни и го прегърна силно. От очите й закапаха сълзи. Всичко се случи толкова бързо. След известно време всички се разотиваха. Питър отиде до кмета и му разказа всичко, Лейла, Рейни, Ерика и Алекзандър отидоха в близкият парк, а семейство Нийдърланд се прибра вкъщи, където ги чакаше студена вечеря.

     Рейни и другите с него решиха да отидат в Мернетен. Всички те знаеха за него преди цялата тази случка. И всички от Мернетен знаеха за тези хора.

    Когато пристигнаха никой не ги очакваше. Всички се удивиха. Майката на Рейни го видя и се затича към него. Прегърна го и телепатично си казаха нещо. Всички запяха. Посрещнаха хората подобаващо. Ерика им разказа всичко.

    След седмица вече всички хора от големият град и мернетенците знаеха един за друг. Скоро започнаха да  общуват, после дори заживяха заедно. Точно както каза Виктория. И точно както Ерика си го представяше.

    Първоначално на всички им беше трудно и малко странно, но после свикнаха и всички заживяха в мир и спокойствие.

     След две години Алекзандър и Лейла очакваха денят на сватбата им, Ерика вече беше на 14 години, а Питър на 19. Бяха станали много добри приятели, а след време щеше да последва и тяхната сватба. Виктория и Пол, с помощта на мернетенците, създадоха лек срещу болестта рак.

    Настъпи денят на сватбата. Всичко беше прекрасно, направо като от приказка.

    Чуваше се песента на мернетенците, в която се пееше "Имало едно време.."

    Край.

    Category: Проза | Views: 636 | Added by: NanaSky | Rating: 5.0/1
    Total comments: 2
    2 Ана-Мария Моврадинова  
    0
    Нана приказката която си написала е много красива. Харесва ми, много!

    1 Меги  
    0
    Приказката е великолепна...
    Браво!!!

    Name *:
    Email *:
    Code *: