Късна есен се разстла, всички розички засапаха. Капят шарени листа, оцветяват с радост плаха потъмнялата земя. Две врабчета чуруликат весело в прославен ден, песента им светло блика като изворът блажен. Някъде в небето свети лъч златиста светлина. Пада долу край полето, дето кипри се едно малко, закъсняло цвете. То разлиства се и носи аромат на летни дни. Закъсняла нежна роза малка пъпчица роди. Светна в миг небето сиво, Бог я тихо поздрави и видя, че е красива.. Казваше се Емили.
Дете? Не мисля. Може би любов, покрита с нежна тъкан-бяла кожа и с два прозореца с неистово стъкло, и остър ум-като хиляда ножа. Дете? О, не, не си дете, децата буйстват във играта. Те нямат като твоето сърце, събиращо на куп хиляда свята. Те нямат в своите ръце парченца листчета с красиви думи, безкрайно каменни, а леки кат' перце и от мнозина - виждани като безумни. Те нямат своя Мистър Бог и не откриват Него в малкото глухарче, и мисълта им хич не е дълбока, не пеят весело като канарче. Ти-ангел, паднал от небето, със своя свят - пречист и смел! Ти вечно ще живееш във сърцето на онзи, кой' за теб е чел! Променяйки човешки светогледи и нрави най-различни, ти гориш! Той-пламъкът ти-винаги ще свети, ще грее в мъничките ни души!
Когато се обърна към света с разперени широко две ръце, с блестяща очна светлина и беличко букетче на лице, очакваща в замяна добрина, прегръдка нежна от вълшебен свят, аз виждам все горчивина с ядро, прогнило, в черен цвят; аз виждам гладните деца, лежащи по паважа леден, зад ъгъла - настървена ръка сред сенките причаква и ги дебне... И минувачи без лица подритват старецът с акордеона- като че с каменни сърца са всички до един. Стомана. Омраза вечно ги дълбае, злорадство редом с тях върви, зловещи сенки все ругаят, раздават без пари псувни. Един на друг са чужди всички и всеки, нищо, че боли, дори да не получи нищо, на другите ще навреди. Дори в семействата е тежко- за празник - малкото синче, наместо влакче или дрешка, шамари топли ще яде. И с гордо вдигнати глави, с безочието под ръка, вървят човеците сами и всеки с всеки друг е враг. А аз обръщам се към вас с разперени широко две ръце
... Read more »
Домът ми е уютен и красив, безкрайно топъл в зимните тъми, тъй светъл е и тъй е приветлив, за нищичко не бих го заменила. В домът ми грее радостта, танцуват мънички цветя, от тях цъфти и свети любовта- огрява мъничката ми душа. Тук скрита съм от всичките злини, пълзящи, гърчещи се по земята. Тук никой няма да ме нарани- това е крепостта ми златна.
Но идва утрешният ден- така неприветлив и ветровит.. и строгостта му тласка се към мен, и ме изтласква силно настрани- далеч от моят дом уютен и красив..
Защо стоим сега? Защо стоим и пръст не мърдаме, а искаме промяна? Нима, ако не се обединим и с общи сили прави не застанем, друг някой ще ни вдигне на крака и, вместо нас, ще хвърля собствен труд? Нима ще видим някакъв напредък, ако не кажем "Аз, след мен - и друг!"? Защо стоим и чакаме, а вместо това не станем и не кажем "Аз ще бъда пръв, дори да не е лесно и няма друг да чакам в тоя час да предприеме мерки и да се събуди от мързеливия си робски сън!" Да мислим, че не можем - туй е лудост! Аз вярвам! Искам! Мога! Съм!
И ако всеки днес си каже, че нищо няма да постигне сам, пред себе си ще си докаже, че е покрит с позор и срам. А ако някой каже "мога", след него ще го кажат други. Да вярваш-никак не е сложно. Защо живеете в заблуда и чакате? Ех, хора, хора..
