"Когато си малък, всяко вълшебство ти се струва възможно. Когато пораснеш, всяка възможност за  теб е вълшебство."

Беше една от онези безкрайно красиви нощи, в които човек има чувството, че живее в приказка. Луната беше пълна и светеше в оранжево-златисти нюанси, тайнствена и вълшебна, великолепна. В небето нямаше нито едно облаче, беше обсипано с многобройни танцуващи звезди, носещи всекиму радост и повод за размисъл. Тротоарите бяха тихи и приветливи. Дръвчетата, отдавна потънали в сънен разкош,  съвсем леко и грациозно поклащаха нежните си клонки и листенца, погалени от лекият летен ветрец.  Уличните лампи създаваха сякаш семеен уют. Единствено песните на щурчетата и ромона на реката огласяха и оцветяваха цялата тази феерия, придавайки цялост и завършеност на цялата тази умопомрачителна картина.

Мария се разхождаше с глава, вдигната нагоре към безкрайността и гледаше. Гледаше падащите звезди. Гледаше танцуващите звезди. Гледаше звездите, които просто си стояха и си светеха. Гледаше луната. Гледаше короните на дърветата. Усмихната.