Здравей, мое светещо минало,
здравей, мое паметно детство!
Ти дойде от великите спомени
да ме сетиш за моето кметство,

на което глава бе играта.
Ти отново показваш ритмично -
как си пуках сама колената,
как танцувах с приятел комично,

как брояхме тъй лесно звездите,
как се смяхме сърдечно с приятел,
как разплитахме с татко юздите
на последният кон - обаятел.

С топли ласки ти пак ме погали,
подари ми отново любов
и покри ме с пустинни воали
на ликуващ, красив послеслов.

И отново сълзите ми глътна,
/а душата потръпна в копнеж/,
пресуши и дълбоката мъка
с твоят чист водопаден гърмеж.

Ти покани ме тук тази нощ
с тази свята, пречиста мелодия
на цигулки и тюлен разкош
в чиста чаена церемония..

..и издигна сърцето ми пак
към звездите. И нямаше мрак.

Тъй цветен е и ярък, и лъчист,
тъй нежно гален е от Слънцето самотно,
изпращащо го в родната му вис
към сребърните дебри на Луната.

Облечен е във огън, в пламъци,
а розови кристали тичат с Него
около рижавите замъци,
рисувани с пастели по Небето.

И шири се над всяко същество,
танцува валс със облаците бели,
разказва тъжно своето писмо
и от различните религии-повели.

Унася се сред гамата на радостта,
поведен към последният съдбовен навес.
Подава на Нощта ръка
и скрива се - жадуваният Залез.