Пред прозореца дъх притаяваше скришом
на седалката в трети
вагон.
Нещо мислеше, а после едва доловим
се отронваше от устата й смешен жаргон.
Влакът, притеснен, бързаше да стигне третата гара. Тя очакваше с нетърпение
пристигането си там. Беше неспокойна. Странни терзания обсебваха душата й, но
на лицето й бе изписано щастие, каквото никога не се бе появявало там. Малките
й сини очички шареха по прозореца, търсейки нещо, незнайно какво. Шумът от
триенето на гумите в релсите ту утихваше, ту се засилваше, редом с
напрежението в нея.
Изведнъж се чу свиренето на гумите и картините, виждащи се от прозореца, бавно
спираха да се менят, докато накрая остана само една. Железница и няколко
дървета. Влакът бе пристигнал в града. Чара слезе и се огледа. Видя Руки, която
я очакваше с нетърпение. На лицето й бе нарисувана крехка усмивка. Разбързана,
тръгна да посрещне Чара. Стигна до нея и се прегърнаха плахом. Стана им мило.
Чара се усмихна. Тръгнаха. Вървяха дълго, хванати за ръце. От време на
време се поглеждаха срамно и пак извръщаха поглед напред. Гласовете им едва
едва се долавяха в глухия ден. После над улиците се разнесе и сладкият им смях.
Веселият разговор огласяваше изпустелите улици на стария град и го обгръщаше с
топлите си длани. Нежно политаше към небето, изпращайки усмивка на облаците.
Чара спря за момент и мълчаливо погледна Руки.
- Какво има? - попита Руки.
Чара склони поглед към бетонената, застинала река под краката й, направи
няколко крачки встрани и седна на една дървена пейка.
- Правилният въпрос е какво няма. - отвърна й.
- Тогава какво няма?
- Няма вечност.
- Тя защо ти е?
- За да остана тук с теб вечно. На тази пейка.
Мълчанието надвеси сивото си було над двете девойки. Руки седна до Чара и
облегна глава на рамото й.
- Нека тогава превърнем този миг във вечност. - измърмори Руки, хващайки нежно
ръката на приятелката си и извади малък фотоапарат.
- Как? - живна Чара и очите й заблестяха.
- Ще го запазим в спомен и ще живее дори когато ние умрем.
Руки щракна копчето и направи една снимка. Запазиха момента.
- Разбира се, как не се сетих - промърмоти тихо Чара и се засрами.
Руки се усмихна и прибра фотоапаратчето. Чара я прегърна с двете си ръце.
Знаеше, че чувствата й са споделени, но нещо я бодеше отвътре и не й
позволяваше да ги излее. Можеби я беше страх не от отхвърлянето, а от времето.
Беше наясно, че след няколко часа ще си тръгне, незнаейки кога отново ще
навести старият град. Сърцето й, свито на топчица, заби още по - силно от
дотогавашния ритъм, така, сякаш ще се пръсне. Очите й се наляха с бисерни
сълзи, една от които се отрони и остави невидима кървава следа по бузата й.
Избърса я бързо, осафери се, огледа се и си пое дълбок дъх. Руки не видя, тя
просто зяпаше небето и му се усмихваше.
- Защо се усмихваш, Руки?
- Дълго очаквах този ден и сега, когато най - на края дойде, имам правото да му
се нарадвам.
- Наистина..
Чара прекъсна думите си. За малко щеше да се изпусне с банално обяснение.
Запали нервно цигара и отново заговори. Смехът отново се намести в общата
картина. Времето летеше като забързана лястовичка към юга през есента, а
разговорът на младите ставаше все по - интересен. Оставаше час до заминаването
й. Адреналинът й се покачваше с всяка секунда. Най - на края се реши. Стана,
прониза Руки с поглед, лицето й стана сериозно, а устните й затрепераха.
- Руки.. Трябва да ти кажа нещо.
Руки я погледна с интерес и зачака да чуе думите й.
- Трудно е - продължи Чара - трудно ми е да го изрека, за това ме извини, ако
заприличам на глупачка с думите, които ще нарисувам в пространството.
- Какво има? Или и този път трябва да попитам какво няма..?
- Има.. Има.. чувства.. - каза задавено Чара.
- Чувства?
- Да.. аз.. аз..
Руки прекъсна приятелката си
- Знам.
- Знаеш?
- Да, знам. Знам и че се страхуваш от тях. Но недей.
- Страхувам се, защото са невъзможни, както е невъзможно сълзата да се превърне
в брилянт.
- В окото на влюбения сълзите са брилянти.
- Наистина. Вече не се страхувам. Но е сложно. И ще става все по - сложно.. И
ще боли.. Но ще рискувам.
Чара се наведе, обгърна с ръце личицето на мъничката Руки, която трепереше от
студ и изумление едновременно, погледна я в непорочните зелени очи, след това замижа
и сля устните си с нейните. Моментът я беше грабнал и отнесъл в страната на
мечтите, където отдавна не бе ходила, но бързо се свести и се отдръпна. Няколко
секунди, незаменими, запечатани вече в миналото. Стана неловко и на двете и
започнаха да се ослушват. Руки сведе поглед надолу, а Чара се загледа в
далечината. Останаха няколко минути така. Времето бе отминало и бе настъпил
часът на сбогуването. Прегърнаха се и тръгнаха към касата при гарата за билет.
Чара купи и отидоха при релсите. Отдалеч се чуваше свиренето на локомотива.
Влакът наближаваше, а сълзите напираха в четирите влажни очи.
Последна прегръдка за сбогом.
Чара се качи във вагона и скоро потегли. Безмълвната Руки остана дълго на
гарата, спомняйки последния час. И двете знаеха, че началото беше и
краят.
