Отново септември, някъде към средата. Есенният фестивал току що бе започнал и хиляди туристи се изливаха по булевардите край Лувъра като милион-километрова река от движещи се песъчинки. Времето вече не беше така горещо, което правеше разходките в улиците на Париж още по-приятни. По паважите се стелеше оранжев килим от хиляди малки сърчица. Листопад. Илюзионисти и акордеонисти стояха по тротоарите, привличайки вниманието на забързаните минувачи. От време на време се понасяше и женски глас в до минор, а в далечината, където едва се скриваше Айфеловата кула, стоеше Изабела, .  Тя беше малко, усмихнато момиченце, с дълги руси къдрици  и изразителни сини очи, на около осем години. Но за възрастта си бе изумително умна и зряла. Живота я бе направил такава. Наскоро беше починала майка й, а баща си не познаваше. Осиротяла, със сиви дрипи, закриващи копринената й кожа и покъсани обувчици, чакаше отново Жак, на същото място, където се бяха срещнали миналият път. Трябваше да й донесе последната книга от колекцията, която събираше.

Жак бе на около двайсет години, с високо и добре сложено тяло, големи зелени очи и ослепително бяла усмивка. От богато семейство. Той единствен се грижеше за момиченцето.

Появи се и той. Този път си бе пуснал косата  и вятара леко я разпиляваше. Беше привечер и слънцето се бе скрило зад хоризонта.

Изабела подскочи, живна, очиичките й заиграха и на лицето й се изписа красива усмивка. Жак й подаде книгата и я сграбчи в прегръдките си, вдигна я и я завъртя, после я пусна на земята и отново я прегърна. Постояха така няколко минути, докато се радваха на величието на кулата, помълчаха, после поговориха, след това Жак си тръгна. Изабела бе щастлива. Върна се в изоставения гараж, в който нощуваше и зачете книгата. Унесе се в приказния свят и едва на втората глава вече затваряше натежалите си клепачи. Заспа с усмивка.

На сутринта стана, а ентусиазмът и вълнението още държаха мъничката й душичка. Намери корички от хляб, навярно захвърлени от някой богаташ в квартала, изяде ги, изми се на близката градска чешмичка, седна на една пейка и зачете отново книгата. Четеше бързо и разбираше всичко. Всяко изречение, всяка дума й беше по – интересна от предишните и всяка страница й показваше нови и по – красиви картини. Книгите бяха нейното семейство. С тях растеше, от тях се учеше и те й показваха света, добрата и лошата му страна. Те й бяха всичко, затова тя толкова силно обичаше Жак, защото той я даряваше с тях, както и с присъствието си. Впрочем никой друг не говореше с нея, освен него. Но и на нея не й бе нужно. Нали си имаше четивото..

Цял ден стоя на широката пейка и чете книгата. Най – накрая привърши с нея и бе готова да я обсъди с Жак. Но не тази вечер. Тя тръгна сама на разходка. Беше решила да се запознае с Париж. Вървеше бавно по тротоарите, оглеждаше се, откриваше красотата около себе си,  поемаше я с отворени обятия и й се радваше. В главата й не се въртяха никакви лоши мисли. Само желанието да опознава я обгръщаше и тя се усмихваше. В щастието си, не усети колко се бе отдалечила. Спря се по едно време, огледа се и се запита къде се намира.. Луташе се сама, вече не се усмихваше. Вървя няколко часа и намери един навес. Реши да пренощува там. Не плачеше. Знаеше, че скоро ще се развидели и ще намери пътя обратно. Заспа.  Нощта беше студена, а дрипите й вече едва скриваха тялото й.

На сутринта се събуди премръзнала и не можеше да ходи. Търкаше малките си ръчички една в друга, мъчейки се да се сгрее, опита се да стане, но крачетата й се бяха вкученили и не можеше да мръдне.  Оставаше й само да чака. Чакаше. Чакаше. Няколко дни стоеше там, чакайки помощ от някъде. През това време трябваше да се види с Жак..

По едно време се появи бяла старица. Държеше чувал, а в чувала – парцали, износени дрехи, които носеше към боклука. Видя малкото девойче и извади един червен пуловер и едни износени ботуши, но не скъсани. Подаде й ги и не каза нищо.

Изабела ги взе, благодари на милата жена и едва – едва ги облече. После се сгря и тръгна отново с усмивка на лицето. Беше щастлива, намерила пътя към гаража, в който живееше. Взе книгата и тръгна към домът на Жак. Щеше да моли за прошка, но когато пристигна там нямаше никой. Потърси го при кулата и в парка, където често го виждаше. Не го намери никъде и се прибра.

След няколко дни намери вехт вестник пред гаража. Разлисти го, а там, някъде към средата видя статия, която подкоси краката й. Прочете част от нея и изпусна вестника. Падна на колене и заплака толкова жално, че хората се спираха пред нея и за пръв път й обръщаха внимание. Но не получаваха такова от нейна страна. Жак бе починал.

Онази мила старица мина покрай момиченцето и видя вестника. Прегърна я и я взе със себе си в домът си.

На следващата сутрин Изабела се срещна с Джак. Тялото й бе погребано до неговото.