Пробуждам се от сънното дихание,

което ме обричаше на вечните копнежи,

размивам се, тъгата обладава ме.

Очи отварям и се оплитам в мрежа,

създадена от паяка на самотата,

а тя, скроена сръчно от коприна,

затяга шията ми, свива ми душата

и виждам колко тихо си отива

на зимата годежната премяна,

а с ней и ти. До нови срещи.

Последна песен ни се посвещава.

Към вечните звезди лети.

Снегът топи се и се изпарява

тъй бързо, както изпари се ти.