На пейката до старата чешма,
където спомените се прегръщат,
заплели сенките на твоята и моята душа,
и тежките сълзи си бършат;

където плочките тъжат,
защото не усещат твоят допир
и тъмни стихове редят,
по - тъжни от поемите на Шекспир

и дъжд пороен все вали,
понеже и небето плаче
и облак пухкав го теши,
а гарван с пълно гърло грачи;

където нашият приятел-тротоара,
със старото си сбръчкано лице
усмихва се на светофара,
останал веч единствено червен,

там нощ подир нощ чаках
завръщането ти, мое Сърце..
В началото се смях, а после плаках,
но ти така и не дойде.

Опитах да напиша стих,
в който да ти разкажа
как умело болката си скрих
и с усмивка я замазах,
както маската на клоун
закрива бледото лице,
когато при дълбок поклон
се скършва мъничкото му сърце.
И колко всъщност те обичам..

Но муза нямах,
тя си тръгна с теб.