Прибрах се вкъщи вечерта, а там стоеше милата ми майка. В очите й видях тъга, а на лицето - бисерчета малки. Попитах я какво руши красивата й нежна радост, защо е заменила със сълзи усмихнатата женска благост, а тя повдигна плувнал поглед, разсеяно клепачите си сви, поредно бисерче отрони и каза тихо през сълзи- светът, дете, не е благочестив, аз страдам всеки ден, уви- човекът днес не е човек, а плетеница от злини, поема дъх и хиляди убива и всяко сторено добро съдържа в себе си ръждиви прашинки от безмерно зло, и мисли си, че е хрисим, едва ли не-че е безгрешен. И аз съм същата - един убиец, повече от грешен.
Category:
Стихове
|
Views:
553
|
Added by:
NanaSky
|
Date:
2011-03-03
|
|