и поетичността киселее.
Мечтая за зимните ледни очи-
студеният мраз да завее.

Тогава отново магия и цвят,
преливащи плавно в сърцето,
ритмично-римувано пак ще туптят,
рисувайки нежни поеми.

Сега няма време за тихи слова,
сега няма място за рими.
Сега на лице е само това,
че лятото шапката скри ми-

отнесе ми стихотворната реч
навярно навътре в морето
или в балкана, или дори по-далеч-
далеч от ума и сърцето.