Писах стихове и дълги поеми
за цветя, за любов, за живота,
за съвременност и безвремие,
че дори и за паяк и котка.

Посвещавах на вас и на други,
на природата и на смъртта,
ту лепях по една-две заблуди,
ту разкривах и истината.

Щом обикнех, веднага описвах
онова скрито чувство в душата-
еуфорично и толкова искрено,
и, признавам си, малко откачено.

Черна мъка щом в миг ме обземеше,
аз разказвах за нея римувано
и по малко-по малко олекваше,
сякаш болката беше сънувана.

И споделях емоции, чувства,
отношения, стари тревоги..
И живота си вливах в изкуство,
приближавах се бавно до Бога.

Но защо тази лирика цветна,
всеобразна и някак си жива,
днес изглежда ми толкоз далечна
и ми носи носталгия сива?