Тъй бързо месеците отлетяха-
като открадната целувка в полунощ
и спомням си ги всички - както бяха-
вълшебни дни, разлистени в разкош!
На щастие ме учеше зората
на всеки следващ динамичен час
и тихо ми прегръщаше душата
нестихващо-пламтяща мисъл свята,
че някоя значителна съм аз
и мога да помогна. И го правех!
А всяка мъничка усмивка,
дарена ми от нечий светещ поглед,
ме стопляше като прегръдка,
притопляща ме в моя тъжен полет
към времето на зимната луна.
Сега
не ще забравя колко радост
се носеше в духа на тези дни...
Ще помня вечно тази нежна сладост
на всички месеци на сбъднати мечти!
***
Че те напускам днес - прости.
Най-трудното не е да бъдеш искрен,
не е да бъдеш смел и находчив.
Когато правда и достойнство искаш -
най-трудно на света е да простиш.
Когато егото, настъпано, се свие
и радостта, че имаш, в теб заспи,
а болката, че имаш, я покрие -
най-трудното в света е да простиш.
С лъжа, когато някой те замери
или в гръдта ти нокти впие, щом заспиш,
или те спира, щом криле разпериш,
най-трудно на света е да простиш.
Но ако ти протегнеш длани към всемира
и вътрешно - на себе си простиш,
че другите да се разкаят си възпирал,
тогава, друже мой, ще се спасиш.
И ако в теб духът е топъл и усмихнат,
и силата на обичта ти го крепи,
тогава на света по-лесно няма
от туй - човешки грешки да простиш.
Не ме събуждай тази вечер,
сънувам избавление-
свободни птици в свят далечен
и вечен мир, прозрение.
Сънувам русите къдрици
на слънчевата доброта,
танцуващи като девици
сред недокосната земя.
Нескрита радост се раздава
от шепичките на дете
и всеки по-прекрасен става
и с по-голямо сърчице.
Тук няма болка непонятна,
погълнала добри души,
препили с думи неприятни
и никой нищо не руши.
Гради се с мисъл позитивна-
от праведни мечти - дворец,
гради се смисъл неразривен-
любов в очите на твореца.
Летен сън с дъх на вълни-
Екот от песен на птица..
Колко ли близко си ти,
Обич - крилата девица?
Колко ли песни мълви
Азът на твоите струни?
Ти си китара от скрит
Остров-познат, но нечуван.
Първа пристигам при теб,
Ето ме - леко замислена.
Рисувай ме с розов пастел и
Обещай да си искрена.
Някъде в огнените искри,
някъде в лятното щастие.
През юни май беше... нали?
Бяха новите светещи страсти.
Ти ме прегърна за миг.
Очите ми пареха в тъмното-
не бяха проливни сълзи,
с тъга и разруха обгърнати.
Не беше болезнена рана-
нали всички бяхте до мен?
Успях със усмивка да стана
и да посрещна нов ден.
До теб се събудих, нали?
Безкрайното синьо небе
разпиля се по моите мечти
и ми донесе красиво сърце,
но още не знаех. И ти.
И днес се събудих до теб,
усмихнат ми беше денят.
Погледнах назад - за късмет
се случи онази злина
през юнския ден май.. нали?
Кой да вярва, че ще стане така-
събрани от летни мечти
да вървим с теб ръка за ръка?
Да гледаш, стихнал в тъмнината, как тялото ми се събужда и всяка дреха със замах отмята, и всяко сетиво възбужда; Как всяка свивка, осветена от лунната греховна ласка, настръхнало-невъзмутено приветства те. И как е сладко да галиш светлата ми кожа с ръцете си, така горещи, да шепнеш думи невъзможни, езикът ми да те посреща; Как устните ти ме намокрят и цялата от срам се свивам; Да ме погледнеш като котка и силите ми да изпиваш... Да те усещам в мен, да стенем, Земята да изглежда тясна; да бъде хаоса в теб и в мен, но всички мисли да са ясни. Да ме замайваш от безкрайност, да ме отблъскваш и притискаш. Да бъдеш плътската ми тайна, да ме завършваш, да изригнем... искам.
Слънцето с усмивка ме целува Като дете, като богиня, като злато... Римувано в душата ми рисува Искри от зимна обич с дъх на лято. Творецът в мен се буди и ликува! Отново се издига над земята! Прощавайки ми, че отдавна се сбогувах, Открива в мен диханно чувство свято, Събличащо безцветната ми кожа. Лети умът ми, целият почти изгубен, А с него рее се сърцето ми... И може Напразно да се радвам, че съм влюбена Или пък не... Защо да се тревожа? Една е радостта ми, днес пробудена.
/едно необичайно за моя стил на писане стихотворение, написано от
лиготия и любов към морското ми свинче, което, между другото, е супер
интелигентно :д/
Къде се скри отново, бяла Финчи? Претърсих целия апартамент. Следа от тебе не намерих, Финчи, освен белите ти безчет.
От мен избяга, малка моя Финчи... за кой ли път? Играеш си, нали? Ах, криеницата обичаш, Финчи, но май скривалището си разкри!
Отново в шкафчето си влязла, Финчи! Отново кръстословици ядеш! Ех, мъничка, прекрасна, мила Финчи, от тях ще станеш ти мъдрец!
Но умна ми е мойта бяла Финчи, вратите си отваря тя сама! На името си отговаря тази Финчи и знае как да проси тя храна!
Обича да похапва, тумбестата Финчи, обича да се крие, да търчи, на настроения е лудата ми Финчи, но гордо винаги до мен... квичи. ... Read more »
