Не се обръщай, щом веднъж си тръгнал,
не спирай и не чакай да те спра..
Аз нямам сила да те върна
и нямам воля да крещя,
а имам само шепа сълзи
и стари непризнати чувства,
така че ти не се повръщай,
защото онова изкуство
да страдаш - то не е красиво,
не бива да го виждаш или чуваш,
то в мен ще си живее и ще слива
очи и устни с капки. Тръгвай.

В животът ми щом влезе някой
и с пръст докосне го, и с обич го дари,
със същото отвръщам, но и с малко
омраза го засипвам. И злини,
и мъки се преплитат в тъжно було,
покрило влюбената ми душа,
залъгвайки, че моето е чуждо
и празна съхне моята ръка.
И тъй се заблуждавам, и тъгувам,
без глас крещя му "остани,
почакай, спри, не тръгвай!"
Не виждам, че до мен стои.
И после той си тръгва. Аз оставам.
Дочувам стъпките му. Ех, сгреших.
И грешките си дълго съзерцавам..
Да върна времето не мога аз. Прости.