Home | Sign Up | Log In
NanaSky*
Site menu
Section categories
Стихове [158]
тук са публикувани някои от моите стихове.
Проза [17]
Тук са публикувани мои приказки, разкази и друг вид проза.
Log In
Search
Calendar
«  July 2011  »
SuMoTuWeThFrSa
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Entries archive
Our poll
Rate my site
Total of answers: 12
Site friends
  • uCoz Community
  • uCoz Manual
  • Video Tutorials
  • Official Template Store
  • Best uCoz Websites
  • Statistics

    Total online: 1
    Guests: 1
    Users: 0
    Home » 2011 » July » 13 » Хакуна и Матата
    2:34 AM
    Хакуна и Матата

    Хакуна и Матата бяха влюбени и заедно образуваха Хакуна Матата. На тях кръстиха онази Хакуна Матата, за която Тимон и Пумба така усърдно говореха и която търсеха толкова дълго време.

    Те сияеха, те светеха в най-прекрасните цветове. Те викаха сутрин Слънцето и го изпращаха вечер. Те поръсваха черното небе със светещи малки звездици. Те рисуваха дъгата, когато валеше в слънчево време. Те подаряваха любовта и радостта, пречистваха душите на живите същества и сътворяваха милосърдие и доброта. Те създадоха всяко едно, на пръв поглед малко, но всъщност безкрайно голямо красиво чувство, което днес ние сме способни да изпитаме, когато се влюбим. Вървящи винаги ръка за ръка, те не можеха една без друга. Дори в сънищата си бяха заедно и се прегръщаха.

    По тяхно време всички бяха щастливи и доволни, живееха в съвършенство, нямаха недостатъци, цареше и безценният мир. Живите нямаха отрицателни качества и не познаваха неприятностите, тъгата, омразата. За тях всичко приличаше на рисунка на Рая. Може би живееха в него.

    Хакуна и Матата се усмихваха винаги. Денят, в който измислиха малките жестове, които днес ние си поднасяме и доразвиваме, беше най-прекрасният ден, откакто свят светува. Разбира се, това е така, защото, ако онзи ден не съществуваше, днес никой от нас нямаше да знае за тези малки жестове и за тяхната огромна сила, състояща се в даряването на безгранична радост.

    Първия малък жест направи Матата. Докато Хакуна разглеждаше два балона – жълт и син, и се чудеше какви имена да им даде, за да им вдъхне истински живот, Матата се разхождаше из градината на мечтите, търсейки най-красивото цвете. Там имаше всякакви цветя, обагрени във всякакви цветове – рози,  фрезии, лилии, теменужки, люляци,  петунии, нарциси, лалета, зюмбюли, лолички и какви ли още не.. Всяко едно, само по себе си, беше съвършено, прекрасно и вълшебно, но Матата не си избра никое от тях. В най-отдалеченото и скрито ъгълче на градината, където цветята оредяваха и ставаха малко по-едноцветни от обикновено, но в никакъв случай скучни, се криеше един тъмнозелен плевел с лилаво-сини цветчета – крив, неправилен, със сякаш грапаво стебълце. Матата го зърна отдалече и отиде право при него. Спря се. Неговото несъвършенство сякаш погали душата й и тя се усмихна по-силно. То изглеждаше толкова примамливо и очарователно. Неравната му повърхност, неидеалният му образ й изглеждаха по-красиви от всяко идеално цвете във вселената. „То е!” – помисли си. Протегна ръка към него, прокара плавно пръсти по снагата му, усети топлотата, която то й вля и нежно го откъсна. Повдигна ръката, в която то сега лежеше, към лицето си и го поднесе към носа си. Нямаше аромат. „Колко прекрасно” – помисли си – „то няма да се натрапва с мирис! Пък и така няма опасност аромата му да е неподходящ, защото всъщност няма такъв!”

    После тръгна сияйно към Хакуна, която все още се луташе из лабиринта на мислите си, търсейки точните имена за балончетата. Оставаше й да измине само още няколко крачки, за да стигне до нея, когато се спря и се загледа в извиващото й се гръбче. Изглеждаше толкова детски нежна, толкова прекрасна – като ненадейно изскочила принцеса от някоя великолепна слънчева приказка.. На Матата за секунди мина през ума й мисълта, че иска да остане там завинаги, за да наблюдава тази изящна  гледка. Струваше й се,  че, ако в този така крехък  момент времето спре, ще бъде най-щастливото същество във вселената.  Но Хакуна усети присъствието на своето слънчице и енергично се обърна, сияеща.. Погледна я с големите си очи, в които сякаш се пенеха водите на хиляди морета  и океани и танцуваха най-красивите пухкави бели облачета, остави балончетата, стана права и застана мирно по онзи вълшебен начин, който сякаш те приветства да отидеш при нея и да останеш там до края на живота си. Излъчваше топлината и уюта на родния дом. Матата се приближи с ръчичка, скрита зад гърба, усмихна се тихичко, премига два пъти и каза: „Сега ще ти дам нещо и ти ще го оцениш, ще се зарадваш и в теб ще запърхат милиарди сини пеперуди. Ще го вземеш, ще му се усмихнеш, в очите ти ще блеснат сълзи от радост. Ще ме погледнеш и ще ме прегърнеш, докато сърчицето ти препуска по-бързо от антилопа. Мигът ще бъде безценен и магичен. А всъщност ще бъде просто един мил жест, нищожен по принцип, но всъщност толкова важен, колкото не можеш да си представиш”, след което показа ръката, в която кротко си лежеше цветето-плевел и се случи точно така, както каза. Дори по-хубаво. 

    По-късно, когато вече трябваше да се прибират, Хакуна свали една от гривничките си – най-цветната и я сложи на ръката на Матата. Никой нищо не каза, те просто си се усмихваха една на друга, изпълнени с обич, понесени на крилете на мечтите си.

     Но за нещастие се случи така, че сред хората се намери човек, който сякаш бе докоснат от пламенната ръка на дявола. Завидя на щастието и безграничната им любов. Лют гняв обзе почернената му душа и в мозъка му започнаха да се раждат зли глупави идеи. Той реши да раздели безгрешните ангелчета и да осее земята с негативни емоции, да подари на живите отрицателни качества и да помогне на злото да се издигне, за да започне вечна битка с доброто. Трябваше му много време, но успя да излъже Матата. Повярвала в думите му, тя напусна Хакуна и в този миг всички цветове угаснаха. Вече нищо не изглеждаше по същия начин като преди.

    От тогава по света се води вечната борба за надмощие между доброто и злото. Минаха години, всички свикнаха с тези обстоятелства, с новото ежедневие. Всички, освен Хакуна. Тя, единствена, остави мислите и душата си в миналото. Още пазеше цветенцето и му се усмихваше, спомняйки си деня, в който го получи и чувствата, които изпита. И често се чудеше дали Матата още носи гривничката…

     

    ***

     

     

    Шестнадесет години по-късно Матата стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше през прозореца. Почти бе изгубила надежда, почти се бе предала, когато чу скърцане. Входната врата, понеже не бе заключена, се отвори. Тя не се страхуваше от нищо и не обърна внимание. Освен това беше твърде заета да живее в миналото си.

    Трепна мъничкото й сърчице, когато чу „така  и не я свалих…”.

     

    Category: Проза | Views: 624 | Added by: NanaSky | Rating: 0.0/0
    Total comments: 0
    Name *:
    Email *:
    Code *: