Стоя в училищният двор
сама, забравена за миг.
Пред мен-пороен дъжд вали,
във мен-разтърсва монолог..

И той в съзнанието ми
възвръща образ на жена.
И тя детенце е била..
и тя е имала мечти..

С любов усмихвала се е,
не е помисляла дори
какви неправедни злини
животът ще й поднесе.

А днес очите й тъжат,
сълзи болезнени блестят
и страховете я горят.
Изгонена е. И сама.

И всеки като нея - сам!
Привидно всичките са живи,
отвътре всички-полумъртви.
Защо живеят? Как? Не знам.

Тежи ми чуждата съдба-
що нечий гръб превива силно.
И повече от непосилно
ми е това да понеса.

Как има толкова тъга?
Светът е повече от сив.
Животът хич не е красив
за просяците в таз' Земя.