Home | Sign Up | Log In
NanaSky*
Site menu
Section categories
Стихове [158]
тук са публикувани някои от моите стихове.
Проза [17]
Тук са публикувани мои приказки, разкази и друг вид проза.
Log In
Search
Calendar
«  May 2011  »
SuMoTuWeThFrSa
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Entries archive
Our poll
Rate my site
Total of answers: 12
Site friends
  • uCoz Community
  • uCoz Manual
  • Video Tutorials
  • Official Template Store
  • Best uCoz Websites
  • Statistics

    Total online: 1
    Guests: 1
    Users: 0
    Home » 2011 » May » 27 » Щастието днес е мъка утре
    0:50 AM
    Щастието днес е мъка утре

    Валентина стоеше в старото скърцащо кресло и се люлееше. Беше пролетна привечер, около осем часът, и слънцето тъкмо се скриваше.  Тя го наблюдаваше изпод уморените от  дългия живот клепачи с бисерните си сини очи. Лицето й ту придобиваше вид на щастлив и доволен от постигнатото човек, ту тъжен и измъчен, сломен и пълен с носталгия вид… Нейните осемдесет и две години бяха достатъчни, за да съберат в себе си хиляди спомени. А те тежаха. Колко много тежаха на крехкият й гръб…

                Старицата наблюдаваше красивата гледка и си спомняше как преди много години гледаше същият този залез от същото това място, на същият този стол, но едно беше различно.. Нейният, покоен днес, съпруг тогава беше с нея и кротко държеше дланта й, галейки я ласкаво, нашепвайки най-милите думи… Тя затвори очи, за да си припомни всичко още по-добре. Пред тях, сякаш на филмова лента, се занизаха, един подир друг, всички спомени. Видя слънчевата му бяла усмивка,  маслинено-черните му къдрици, неуморно шарещите зелени очи, дълбоките чаровни трапчинки, изпеченото от лятното слънце тяло,  двете груби, но нежно докосващи ръце.. Видя червената роза, която те й поднесоха на рождения й ден.. Дори сякаш усети аромата й и още повече спомени нахлуха в побелялата й от старост и мъка глава. Спомни си думите, които той й каза.. Спомни си колко щастлива беше тогава и как си мечтаеше този момент да продължи вечно.. Да спре времето… Да останат там завинаги. После си спомни тяхната песен, онази песен, която описваше отношенията им, която сякаш бе писана за тях.. Онази песен, в която двамата преоткриваха себе си и любовта им един към друг.. Онази песен, на която изиграха първият си танц като младоженци и която не спираше да ги кара да се усмихват, която запълваше с радост и любов човешките им сърца… Запя я и от очите й капнаха две росни сълзи. Спомни си всички сълзи, които бе проляла за него, всички несгоди и несполуки.. после си спомни как се сдобряваха и любовта им ставаше още по-силна от преди. Спомни си всяка прегръдка, милувка, всички целувки и закачливи погледи, всеки допир, всеки шепот… Сърцето й биеше лудо, в гръдта й танцуваше непреодолима и тежка като камък мъка – пронизваща като рицарско копие.. Сети се за поемата, написана й от него и я изрецитира на  глас през сълзи.  Пред нея стоеше всичко, всичко… Валентина не искаше, а и нямаше сила да отвори очите си и да сложи край на театъра, който се разиграваше в главата й. Не искаше да спре да вижда миналото си.. Но и не искаше да продължава да го гледа, беше й ужасно трудно. Трудно й беше да приеме, че всичко е минало и няма да се върне.. Оставаше й само да чака примирено смъртта, за да се срещне отново с любимият си.

                Ненадейно отнякъде се долови мирис на карамел и тя си спомни детството… Любимите й бонбони, приятелите, с които си ги разделяше, добросърдечната продавачка в любимият й магазин, майка й и баща й, които й даваха стотинките за същите тези карамелчета… После си спомни как неуморно играеха  на гоненица, криеница, стражари и апаши… и всички други игри.. обелените колене, старото й синьо колело, дънковите й къси панталонки, любимата й приказка.. Спомни си как мечтаеше да бъде принцеса, да срещне своят принц и да изживеят своята приказка. После си спомни първата си любов и колко трудно й беше да разкрие чувствата си.. Спомни си дните в училището, завършването й, балът.. Колко красива беше! В светлото й съзнание проблеснаха спомени отблизо и отдалеч в миналото.. Моменти, които я караха да се чувства щастлива.. Сега тези моменти хем я ощастливяваха, понеже ги има, хем я натъжаваха и разплакваха, понеже бяха отлетели, заедно с дните, с годините…

                Най-после отвори очите си, спря да се люлее на стола и тежко въздъхна. Извади една кърпичка от левият джоб на грейката си и избърса нежно сълзите си. Слънцето го нямаше, в небето блестяха вече звездите и незаменимата бяла луна. Минаваше полунощ. Явно Валентина се беше унесла твърде много в спомените си.. Разбира се. Тя си спомни с тъга целият си живот.

                В главата й навлезе мисълта, че всичко, което на времето я е правело щастлива, днес й вдъхва носталгична болка.. Но знаеше, че няма начин да върне времето и трябва да се примири с положението си.  Знаеше обаче и друго – тя беше твърде възрастна, за да се бори срещу каквото и да било, и единственото й желание беше да потъне във вечността. Беше й време. Животът сега за нея представляваше само купчина спомени, физически и психически болки, и очакване за преминаването й в другият свят.

    Въздъхна отново, стана от стола и влезе в къщата. Изгаси лампите и си легна. Заспа бързо. Сънува съпругът си. Сънят беше странен – той я чакаше на някаква пейка в някакъв приказен парк с познати и непознати растения, животни и други природни красоти.. Там преливаха любимите й миризми една след друга и я опияняваха. Там беше млада и красива, нямаше артрит и проблеми със сърцето, нямаше мъка  в душата си, само щастие и величаво изящество..  Сън ли беше, или Раят?

    Повече не се събуди. Остана там завинаги.. щастлива.

    Category: Проза | Views: 500 | Added by: NanaSky | Rating: 5.0/1
    Total comments: 0
    Name *:
    Email *:
    Code *: