Късна пролет. Валеше проливен дъжд. Вятърът свистеше измъчено –  звучеше като онези, молейки за помощ, викове, които вещиците надаваха, когато ги изгаряха на клада. Прегръщаше по-малките предмети по улиците и ги повеждаше Бог знае къде… Небето беше тъмно и непрогледно, нито една звезда не го огряваше. Луната също бе скрита зад черните смръщени облаци. Електричеството бе спряно и поради този факт картината беше още по-потискаща и дори мъничко страховита.

            Калиста стоеше до прозореца в кухнята и четеше нещо. Светлина й даваха всички онези запалени свещи, наредени по цялата маса. Е, те не бяха много, но бяха големи и озаряваха добре стаята. По прозореца тропаха едрите капки, а  скърцането му им пригласяше..  На нея явно й харесваше цялата тази какафония. Остави книгата и погледа й пропълзя навън по къпещите се улици. Беше мек и замислен, дълбок и потаен поглед… Синият цвят подсилваше тази потайност и, въпреки че синьото обикновено е студено и неприветливо, нейното беше топло и сякаш казваше „зад мен се крие цяла вселена от пъстри мечти и обич”. Човек би я помислил за ангел… Невинно русата й коса се спускаше над копринената й шия, плавно се изливаше надолу по нежните й  рамене и стигаше до тънкото й кръстче.  Кожата й напомняше порцелан. Устните й, тези две красиви розови ивици, трепкаха несигурно, сякаш искаха нещо да кажат..

Вдигна едната си ръка и я плъзна по стъклото на прозореца. Усети студа и трепета му, но не я махна. Една носталгична нотка се намести в бисерните й очи и се загнезди уверено. Калиста се смръщи леко и присви розовите ивички. После въздъхна.  Времето сякаш се отразяваше на настроението й.. Тя се оглеждаше в стъклото и си мислеше как би могла да се нарече „слята с бурята”. Отражението й й се виждаше призрачно и полупрозрачно. На неговото око се залепи малка капчица… „Колко ми отиват сълзите” –  си помисли.

            Тя не бе плакала от раждането си. Имаше моменти, в които беше неописуемо тъжна, дни, в които се чувстваше отхвърлена, нежелана, забравена и такива, в които нищо не беше наред, освен тъжното й настроение, но никога не проливаше ни една сълза.. Не, че не искаше.. -  не можеше. Явно дори смъртта на родителите й не е била толкова потресаваща, че да я разплаче.

Но не беше и силна. Не беше от онези мъжки момичета, които не се интересуват от нищо. Беше чувствителна, може би повече от нормалното, преливаше от различни емоции и винаги ги показваше… Никога не се ядосваше. Това, което би трябвало да  я разяри, я натъжаваше и нищо повече.  Почти винаги се усмихваше, а усмивката й.. усмивката й беше най-истинското, най-заразителното, най-милото, най-красивото сътворение на Господ. Нея всички я обичаха.

            Дъждът продължаваше да се лее. Калиста си мислеше колко красиво се разпръскват капките и й се искаше да бъде една от тях. Според нея те обикаляха целият свят и се срещаха с прозорците на различни интересни личности… Изражението й се промени във въпросително и се зачуди дали има друг човек, който в същият момент прави същото като нея. Имаше ли как да разбере?

            Изведнъж нещо пречупи спокойствието й. Едно силно желание пробяга през стомаха й и се сви в гърлото… Очите й се отвориха широко. Сърцето й заби силно и бързо, сякаш се опитваше да излезе и да поскача навън в локвите… Но не то, а тя стана, взе един дъждобран и пробяга по стълбите. Излезе навън. Вятърът бе утихнал и само валежните струни се чуваха…  Малката й женска душичка се изпълни с триумфална и еуфорична радост. Тялото й енергично заподскача, въртейки се в локвите. Ръцете й бяха разперени, зъбите – усмихнато оголени а очите й сияеха.

            Малко след този пристъп на щастие, Калиста започна да крачи напред по глухата улица, където не се долавяше признак на чужд живот. Стъпките й бяха леки и тихи – сякаш не вървеше, а летеше... Грациозните й движения биха разтопили и най-леденото сърце. А в нейното – там преливаше радостта. Чувстваше се свободна и влюбена в живота си. Чувстваше се по-жива от всякога, по – истинска и по-човечна… Но и някак нереално магична… Гледката й харесваше, сякаш се намираше в някоя от прекрасните приказки на всеизвестните писатели…

            Но разходката й беше неочаквано прекъсната от гледката, която се долови пред нея. Гледка, която тя не знаеше, че никога няма да забрави. А именно – две красиви цъфнали Сакури, вплели клоните си една в друга, а между тях – величествена пейка с човешки силует на нея. Облаците се бяха разсеяли и луната сега се показваше, осветявайки по един наистина романтичен начин цялата тази феерия… Отначало Калиста се стресна от човека. Помисли си: „Може да бъде всеки и всякакъв.. Ами ако е някой луд? Или някой убиец, крадец.. ИЛИ ПЪК ДЕМОН?! АМИ АКО ТОВА Е САМИЯТ ДЯВОЛ?!” Но после се освести и се сети как искаше да бъде на мястото на дъждовните капки.. И ето-сега беше. Скитаща из пътищата, беше срещнала непозната личност… И беше решена да й стане позната. Но първо се скри зад един храст да помисли. Все още се чудеше чий би могъл да бъде този силует и какво прави там, на пейката, под дъжда.. Мисли, мисли и после тръгна. Не се страхуваше. Радваше се. Стигна до пейката и седна на единият й край, без да каже нещо. Не го погледна, а  насочи очите си към небето… където бяха и неговите. Чувстваше се спокойна, душата й беше размекната. Щастлива бе, че дели този прекрасен момент с някого, макар той да беше непознат. Всъщност това правеше ситуацията още по-хубава.

            Силуетът усети присъствието й, но не се обърна веднага. След няколко минути го направи и Калиста усети усмивката му, без да я вижда.

-         Красиво е… - каза един безкрайно нежен и някак аристократичен глас…

-         Наистина е красиво – съгласи се въодушевено тя и несъзнателно подскочи.

-         Чаках те.

-         Мен ли?

-         Да, теб…

-         Познавам ли те?

-         Кармично…

-         Какво?

-         Съдбовно. – поясни той

-         Знам какво означава. Но как така? Знаел си, че ще дойда?

-         Знаех, да. Не знаех коя си, но знаех, че ще дойдеш. И те чаках с нетърпение. И ето-дъждът най-после те доведе при мен…

След кратка пауза той продължи:

-         Бог е създал човекът двуполов. Първоначално мъж и жена са били едно. Но после Той ги разделил и ги разпръснал по света, като им дал цел – да се намерят. Аз обикалях света и те търсих. Влюбен съм единствено в дъжда и следваше ти да бъдеш същата.. Пък и кой, освен нас, би тръгнал ей така, привидно безцелно, в буря? Искам да бъда дъждовна капка… Срещнах те.

Тя се усмихна и се приближи към него. Прегърна го. Думите му звучаха искрени и истински. Неспирно кънтяха в ушите й. Повярва им.