Късна пролет. Валеше проливен дъжд. Вятърът свистеше
измъчено – звучеше като онези, молейки
за помощ, викове, които вещиците надаваха, когато ги изгаряха на клада.
Прегръщаше по-малките предмети по улиците и ги повеждаше Бог знае къде… Небето
беше тъмно и непрогледно, нито една звезда не го огряваше. Луната също бе
скрита зад черните смръщени облаци. Електричеството бе спряно и поради този
факт картината беше още по-потискаща и дори мъничко страховита.
Калиста
стоеше до прозореца в кухнята и четеше нещо. Светлина й даваха всички онези
запалени свещи, наредени по цялата маса. Е, те не бяха много, но бяха големи и
озаряваха добре стаята. По прозореца тропаха едрите капки, а скърцането му им пригласяше.. На нея явно й харесваше цялата тази
какафония. Остави книгата и погледа й пропълзя навън по къпещите се улици. Беше
мек и замислен, дълбок и потаен поглед… Синият цвят подсилваше тази потайност
и, въпреки че синьото обикновено е студено и неприветливо, нейното беше топло и
сякаш казваше „зад мен се крие цяла вселена от пъстри мечти и обич”. Човек би я
помислил за ангел… Невинно русата й коса се спускаше над копринената й шия,
плавно се изливаше надолу по нежните й
рамене и стигаше до тънкото й кръстче.
Кожата й напомняше порцелан. Устните й, тези две красиви розови ивици,
трепкаха несигурно, сякаш искаха нещо да кажат..
Вдигна едната си ръка и я плъзна по стъклото на прозореца.
Усети студа и трепета му, но не я махна. Една носталгична нотка се намести в
бисерните й очи и се загнезди уверено. Калиста се смръщи леко и присви розовите
ивички. После въздъхна. Времето сякаш се
отразяваше на настроението й.. Тя се оглеждаше в стъклото и си мислеше как би
могла да се нарече „слята с бурята”. Отражението й й се виждаше призрачно и
полупрозрачно. На неговото око се залепи малка капчица… „Колко ми отиват
сълзите” – си помисли.
Тя не бе
плакала от раждането си. Имаше моменти, в които беше неописуемо тъжна, дни, в
които се чувстваше отхвърлена, нежелана, забравена и такива, в които нищо не
беше наред, освен тъжното й настроение, но никога не проливаше ни една сълза..
Не, че не искаше.. - не можеше. Явно
дори смъртта на родителите й не е била толкова потресаваща, че да я разплаче.
Но не беше и силна. Не беше от онези мъжки момичета, които
не се интересуват от нищо. Беше чувствителна, може би повече от нормалното,
преливаше от различни емоции и винаги ги показваше… Никога не се ядосваше.
Това, което би трябвало да я разяри, я
натъжаваше и нищо повече. Почти винаги
се усмихваше, а усмивката й.. усмивката й беше най-истинското,
най-заразителното, най-милото, най-красивото сътворение на Господ. Нея всички я
обичаха.
Дъждът
продължаваше да се лее. Калиста си мислеше колко красиво се разпръскват капките
и й се искаше да бъде една от тях. Според нея те обикаляха целият свят и се
срещаха с прозорците на различни интересни личности… Изражението й се промени
във въпросително и се зачуди дали има друг човек, който в същият момент прави
същото като нея. Имаше ли как да разбере?
Изведнъж
нещо пречупи спокойствието й. Едно силно желание пробяга през стомаха й и се
сви в гърлото… Очите й се отвориха широко. Сърцето й заби силно и бързо, сякаш
се опитваше да излезе и да поскача навън в локвите… Но не то, а тя стана, взе
един дъждобран и пробяга по стълбите. Излезе навън. Вятърът бе утихнал и само
валежните струни се чуваха… Малката й
женска душичка се изпълни с триумфална и еуфорична радост. Тялото й енергично
заподскача, въртейки се в локвите. Ръцете й бяха разперени, зъбите – усмихнато
оголени а очите й сияеха.
Малко след
този пристъп на щастие, Калиста започна да крачи напред по глухата улица,
където не се долавяше признак на чужд живот. Стъпките й бяха леки и тихи –
сякаш не вървеше, а летеше... Грациозните й движения биха разтопили и
най-леденото сърце. А в нейното – там преливаше радостта. Чувстваше се свободна
и влюбена в живота си. Чувстваше се по-жива от всякога, по – истинска и
по-човечна… Но и някак нереално магична… Гледката й харесваше, сякаш се
намираше в някоя от прекрасните приказки на всеизвестните писатели…
Но разходката
й беше неочаквано прекъсната от гледката, която се долови пред нея. Гледка,
която тя не знаеше, че никога няма да забрави. А именно – две красиви цъфнали
Сакури, вплели клоните си една в друга, а между тях – величествена пейка с
човешки силует на нея. Облаците се бяха разсеяли и луната сега се показваше,
осветявайки по един наистина романтичен начин цялата тази феерия… Отначало
Калиста се стресна от човека. Помисли си: „Може да бъде всеки и всякакъв.. Ами
ако е някой луд? Или някой убиец, крадец.. ИЛИ ПЪК ДЕМОН?! АМИ АКО ТОВА Е
САМИЯТ ДЯВОЛ?!” Но после се освести и се сети как искаше да бъде на мястото на
дъждовните капки.. И ето-сега беше. Скитаща из пътищата, беше срещнала
непозната личност… И беше решена да й стане позната. Но първо се скри зад един
храст да помисли. Все още се чудеше чий би могъл да бъде този силует и какво
прави там, на пейката, под дъжда.. Мисли, мисли и после тръгна. Не се
страхуваше. Радваше се. Стигна до пейката и седна на единият й край, без да
каже нещо. Не го погледна, а насочи
очите си към небето… където бяха и неговите. Чувстваше се спокойна, душата й
беше размекната. Щастлива бе, че дели този прекрасен момент с някого, макар той
да беше непознат. Всъщност това правеше ситуацията още по-хубава.
Силуетът
усети присъствието й, но не се обърна веднага. След няколко минути го направи и
Калиста усети усмивката му, без да я вижда.
-
Красиво е… - каза един безкрайно нежен и някак
аристократичен глас…
-
Наистина е красиво – съгласи се въодушевено тя и
несъзнателно подскочи.
-
Чаках те.
-
Мен ли?
-
Да, теб…
-
Познавам ли те?
-
Кармично…
-
Какво?
-
Съдбовно. – поясни той
-
Знам какво означава. Но как така? Знаел си, че ще
дойда?
-
Знаех, да. Не знаех коя си, но знаех, че ще дойдеш. И
те чаках с нетърпение. И ето-дъждът най-после те доведе при мен…
След кратка пауза той продължи:
-
Бог е създал човекът двуполов. Първоначално мъж и жена
са били едно. Но после Той ги разделил и ги разпръснал по света, като им дал
цел – да се намерят. Аз обикалях света и те търсих. Влюбен съм единствено в
дъжда и следваше ти да бъдеш същата.. Пък и кой, освен нас, би тръгнал ей така,
привидно безцелно, в буря? Искам да бъда дъждовна капка… Срещнах те.
Тя се усмихна и се приближи към него. Прегърна го. Думите му
звучаха искрени и истински. Неспирно кънтяха в ушите й. Повярва им.
|