Home | Sign Up | Log In
NanaSky*
Site menu
Section categories
Стихове [158]
тук са публикувани някои от моите стихове.
Проза [17]
Тук са публикувани мои приказки, разкази и друг вид проза.
Log In
Search
Calendar
«  May 2011  »
SuMoTuWeThFrSa
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Entries archive
Our poll
Rate my site
Total of answers: 12
Site friends
  • uCoz Community
  • uCoz Manual
  • Video Tutorials
  • Official Template Store
  • Best uCoz Websites
  • Statistics

    Total online: 1
    Guests: 1
    Users: 0
    Home » 2011 » May » 22 » Елиза
    2:28 AM
    Елиза

    Беше красива майска привечер, слънцето още не беше залязло, духаше слаб южен вятър и беше топло, приятно и някак вълшебно и уютно - като прегръдка от любим човек.  В небето танцуваха красиви птици и пееха своите великолепни, никому разбираеми песни.  Стръковете зелена тревица очарователно се поклащаха, редом с венчелистчетата на най-красивите пролетни цветя.

                Елиза взе дневничето си и един химикал, кутия с цигари, запалка, телефон и два карамелени бонбона, и се запъти нагоре по стълбите към тавана, където всяка вечер ходеше да пише, да наблюдава залеза и да оприличава облаците на различни фигури. Когато най-после стигна и отвори вратата на таванската тераса, пред замаяният й поглед се простря неописуемата  гледка, онази нейна любима гледка, включваща небето, слънцето, цялото село, Стара планина, Родопите и най-високите части на Рила… „Каква неземна красота” –помисли си девойката като остави всичко, което държеше, на земята и седна. Слънцето бе оцветено в оранжево-червено-жълти багри, а в небето около него преливаха розови, лилави, сини, жълти, оранжеви и бели цветове. Белите, разбира се, бяха облаците.. които приличаха на красив нарисуван дворец, навярно дворецът на Малкият принц.  Встрани от слънцето облаците образуваха лебеди, русалки, влюбени лица, образи на светци,  книги и пера, свещници, делфини, зайчета, мечета и какво ли още не… Но любимите формички на Елиза бяха сърцата. Тя ги виждаше рядко и когато това се случеше, виждаше едно, най-много две. Чувстваше се щастлива тогава, понеже, според нея, само  влюбените виждат сърцата в небето.

                Тя беше от онзи отнесен тип хора, постоянно витаещи в облаците. Мечтателка. Мечтаеше постоянно и винаги се усмихваше… В нейният измислен свят всичко беше любов. Там омраза и завист не присъстваха, нямаше лъжи и интриги, хората не гладуваха, болестите не съществуваха… Всяко дете си имаше майка и баща, които го обичаха безкрайно. Всеки беше щастлив и доволен. Всичко беше цветно и красиво, по-красиво дори от картина на Клод Моне. Затова тя се стараеше да витае в него колкото може по-често и по-дълго. Затова се усмихваше постоянно. Затова не спираше да мечтае. Затова сините й очички постоянно шареха напред-назад, изпълнени с надежда и радост.

                Слънцето беше почти залязло.  Русокоската легна на топлия цимент и се загледа в небето. Мислеше си за него, за облаците, за слънцето и се питаше: „Ако можеха да говорят, какви ли чудати истории щяха да ми разкажат?”.  Премига няколко пъти, потърка очите си и разгледа обстойно целия небосвод. Видя охлюв, който пълзеше по разпъпило се вишново клонче,  дракон, бълващ огън, жена, прегърнала детенцето си, малко патенце, розова пъпка и.. „Я, сърце!” – каза си учудено тя и ококори големите си очи. „Я, още едно! И още едно! Трето!” и така до седмото. Тук намери символика. Освен, че небето й казваше „Ти си влюбена!”,  то й натири и онази седмица, която означава толкова много за нея. Седем беше любимото й число и й носеше късмет. Зачуди се дали тези седем сърца ще донесат късмет на нейното… А то имаше нужда. 

                Тя седна. Взе дневника и химикала и започна да пише стих.

     

    „Небето плува в розови мечти..
    пред мен стои-красиво и безгрешно
    и с него диалози си шептим
    и все го питам аз защо те срещнах...
    А то ме гледа с пухкави очи
    и кротко се усмихва, и ме милва,
    чрез вятъра ми казва - не плачи...
    А аз- защо те срещнах- пак го питам..
    Защо се влюбих, как се случи тъй-
    да мисля само, гледайки звездите,
    за теб-с попарено сърце, затуй,
    че си далеч, а аз съм черен скитник
    в земята на проклетата любов
    и лутам се-на всеки безразлична,
    на теб дори... И глух е моят зов,
    изгубен сред мъглите на нощта-
    зовът на тъмнина и празнота...
    Измамена, с прегризана душа,
    за теб с небето тихичко си шепна.
    И питам го, забулена с тъга..
    все питам го защо  те срещнах.”

     

     

                В очите й блестяха две сълзи. Сърцето й туптеше силно и бързо като зайче, подгонено от освирепял и гладен вълк. Ръцете й трепереха, бяха настръхнали, но не от студ, а от страх. Погледна телефона с надежда, сякаш чакаше обаждане от някого, но той не зазвъня. Взе го в ръцете си и се загледа в екрана. А там стоеше спокойно и непоклатимо снимката на любимият й човек - Леон. Човекът, който не се обаждаше. Гледа го, докато екранчето изгасна, после легна пак и понесе поглед към небето. Вече беше тъмно и обсипано със звезди. Луната беше пълна и ясно се виждаше тъжното й лице.

    „Какво ме гледаш? Не си ли виждала плачещ човек? Явно и аз не се усмихвам постоянно. Не ми се смей. Ти обичала ли си? И не си ли самотна там горе? Звездите са звезди, не са луни.. Не вярвам да пламне любов между една звезда и една луна. Пък други луни няма.. Не си ли самотна? А ако се влюбиш в звезда, как ще понесеш последиците? Или в слънцето? Ако беше влюбена в него, щеше да бъдеш най-нещастното небесно тяло в цялата вселена. То постоянно бяга от теб и се крие, не можеш да го прегърнеш и, колкото и да викаш, то няма да те чуе. Няма да види тъжните ти очи. Ще продължи по пътя си и никога няма да разбере, че има една луна, която би се хвърлила в черна дупка за него. Ще приличаш на мен и човекът, когото обичам толкова силно... Виждаш ли го от там? Ех, ако можеше да говориш…”

                Елиза говореше на луната така, сякаш  говореше с човек и очакваше отговор, който така и не последва. Красивото небесно тяло просто си стоеше там горе с тъжното си лице и не обелваше думичка. Ели се ядоса и хвърли едно камъче нагоре, надявайки се да  стане чудо и то да стигне до луната, да я удари и тя да изохка… и да й каже какво прави Леон, къде е, с кого е и дали е добре. Но законът за гравитацията си каза думата и камъчето падна върху главата й. Тя се засмя неволно и запали цигара. Още беше тъжна и малко ядосана, но краткотрайният й смях, роден от удара на камъчето, я разведри съвсем малко. Толкова, че да спре сълзите й.  

    Синеочката погледна цигарата и се сети как Леон сравняваше преди време любовта с нея.  Спомни си всички техни разговори, дума по дума.  После си спомни защо се влюби в него, а след това си спомни как, преди няколко дни, той й каза, че не трябва да се виждат известно време и когато това време мине, ще я потърси. Беше изгубила надежда за пръв път в живота си.  Чакането беше твърде болезнено и трудно за нея. Щеше да е по-добре, ако просто всичко беше приключило. 

    Изгаси цигарата си и реши да му се обади, за да му каже, че няма да го чака повече, когато изведнъж дочу някакъв глас. Огледа се, но не видя никого. Стресната, стана и погледна надолу от терасата към пътя, но и там беше пусто и тихо. „Причуло ми се е”  - помисли си и пак седна.

    -         Не ти се е причуло, ако искаш да знаеш! – каза същият глас с лека насмешка.

    Елиза се стресна още повече и замръзна на мястото си. След няколко секунди езикът й се развърза и попита кой говори..

    -         Ти на кого говореше одеве?

    -         Н-на на на никого?!

    -         Я си помисли пак!

    „Невъзможно” – помисли си тя. - „Луната не говори. Полудявам. Ха-ха. Да, това е единственото разумно обяснение. Знаех си, че имам психични отклонения, ето, сега се проявиха.”

    -         Освен, че мога да говоря, мога също и да чета мисли, Елиза. Не полудяваш, просто ме чуваш. Леон навярно си е вкъщи или в някоя друга сграда, понеже не го виждам. Пък и как да го видя като гледам към теб?

    След дълго пелтечене и отричане, истерия, рев и бурен нервен смях, Елиза най-после реши да приеме фактът, че луната й говори.

    -         Ти си луна, как така говориш и то на моят език?

    -         Аз знам всички езици.  Стоя тук векове наред и наблюдавам Земята. Уча се и ми е интересно.

    -         Значи така… С колко човека си говорила досега?

    -         Само с теб.

    -         Наистина?

    -         Да.

    -         За всичките тези години?

    -         Да.

    -         Чувствам  се специална… - каза гордо и се усмихна

    -         Ами.. такава си.

    -         Защо аз?

    -         Защото не си човек.

    -         КАКВО?! КАК ТАКА НЕ СЪМ ЧОВЕК?!

    -         Ще ти кажа… През една майска вечер, същата като тази, но много по-рано, аз реших да пусна късче от мен на Земята. При падането то се разпадаше малко по малко и на края остана само една прашинка. Тя кацна в косата на една жена и блесна. В същата нощ тя зачена. Девет месеца по-късно роди моята прашинка и я кръсти Елиза. В този ден си казах, че когато я видя да плаче, ще я взема обратно при себе си.

    -         Ти се шегуваш! Н-н-не е възможно. Много добре знам как става цялата тази работа със забременяването! Не може, няма начин да се случи това, за което говориш!

    -         Не се шегувам. Ще ти го докажа. Разпери ръце.

    Елиза разпери ръцете си, очаквайки да види какво ще се случи.

    -         Сега затвори очи.

    Затвори очите си и миг по-късно усети топлина по цялото си тяло. После усети нежен полъх на приятен вятър и когато отвори очите си, не им повярва. Тя светеше цялата и беше издигната няколко метра над къщата й. Странно, но не се паникьоса. Почувства се добре, усети нещо, което никога преди не бе усещала и не знаеше какво е… Опита се да направи някакво движение е успя. Осъзна, че може да лети и еуфорично се замята напред-назад във въздуха. ТУП! Удари се в покрива на къщата и направи няколко задни  салта. Само няколко минути по-късно усвои летежоспособността и се почувства свободна и независима, щастлива! Веднага се запъти към домът на Леон, за да го види, но се спря. Погледна луната.

    -         Не трябва, нали…

    -         Само ти можеш да кажеш това…

    -         Щом съм твоя дъщеря, следва да бъда луна и аз… А щом съм такава, значи не мога да бъда с човек…

    -         Така е.

    -         Ти каза, че си мислела да ме прибереш, когато ме видиш да плача.. Значи днес.. Значи трябва да дойда сега… Ами семейството ми? И Леон?

    -         Трудно.. Има два начина: Единият е да те приемат за изчезнала и повече никога да не чуят за теб. Да не те видят повече…

    -         Ще бъдат толкова тъжни… Не искам това! Какъв е другият начин?

    -         Ще те изтрием като личност от тази земя. Никой няма да те помни, сякаш никога не си съществувала.

    -         Но това ще промени живота на всички, които познавам…

    -         Така е… Но нима не е по-добре от първият вариант? Така поне няма да страдат…

    -         Права си, но… Аз ще ги помня… И ще ми липсват… Много…

    -         Ти ще ги виждаш, съкровище.

    -         Но защо ми е да ги гледам, щом те няма да ме познават? Ще ме боли!

    -         Няма, повярвай ми… Ти ще им помагаш в техните животи и ще се радваш на успехите им. А те ще те знаят като Луната… Ще те гледат нощем, ще ти говорят и ще се питат дали ги чуваш… Това ще ти хареса. Освен това ще бъдеш при мен. Нали винаги за това си мечтала? Да бъдеш тук, в небето… Знаеш ли защо го обичаш толкова много?

    -         Защото съм част от теб…

    -         Да, точно за това.

    -         Не мога ли поне да се сбогувам с тях?

    -         Не, миличка, по-добре не… Нали решихме да те изтрием от паметта им…

    -         Да, вярно… Е, предполагам - това е краят на човешкия ми живот.

    -         И началото на лунния…

    Елиза затвори очите си и когато ги отвори, видя Земята толкова мъничка, колкото на обикновените хора им се струва мъничка една песъчинка. Пожела да види баща си и мигом той се яви като на екран пред нея… Имаше семейство – съпруга и две деца, беше щастлив.. Играеха „Монополи” и се смееха… Първоначално ревността й я направи тъжна, но после се усмихна и се зарадва. Започна чисто новият си живот.

                В следващата нощ листът, на който бе написала стихотворението, се откъсна от дневничето й и полетя. Летя дълго и безпрепятствено и стигна до терасата на Леон. Вратата бе отворена и листа се вмъкна вътре, направи пирует и се намести грациозно на леглото му. Той го видя и го прочете. Излезе на терасата и се загледа в небето, откъдето Елиза  го наблюдаваше. Почувства се обичан и обичащ. Почеркът му изглеждаше безкрайно познат, думите също. Но не можеше да се сети как и от къде… Елиза не присъстваше в паметта му вече.

                Той влезе вътре, залепи листа на гардероба си и дълго време го съзерцаваше. После заспа и сънува непозната девойка. Сънува Елиза. Когато се събуди, след дълго чудене, продължи живота си такъв, какъвто трябваше да бъде. А лунното дете го гледаше всяка нощ и му пращаше нежните си усмивки.

    Category: Проза | Views: 529 | Added by: NanaSky | Rating: 5.0/3
    Total comments: 0
    Name *:
    Email *:
    Code *: