Обичай ме, докато още
в небето грее нежната луна,
обичай ме, сега е нощ,
а после ще е късно-през деня.
Не чакай, времето ще мине,
като изплашена от изстрел птичка
ще отлети, ще си отиде
като магия с него всичко...
Обичай ме, преди крилете
на вятъра да ме прогонят
и да си тръгна. Като цвете,
откъснато от своя корен-
принудено да е далеч от него,
понеже някой пожелал е
плътта и скромното му его
и връзката им разрушил е -

ще ме откъсне друг от теб
и с него аз ще си отида...

Не си дошла, а вече си отиваш,
далечни, стъпчиците ти отекват
в слуха ми, болестно примиращ,
а болестта-мълчанието тежко.
Неказаните думи ме пронизват,
крещи без глас във мене словото...
и онзи поглед, който теб не вижда,
вини ме, че съм те прогонила.

Но как се гони онова, което
отива си, преди да е дошло?