Младостта трае колкото миг –

премижаваш  и вече я няма,

а пред нас  се усмихва, притихнала,

старостта, в свойта бледа премяна.

Две ръце е протегнала в мрака

на заспалото слънце на дните ни-

тихо седнала, в кротко очакване

да посрещне среброто в косите ни.

И забравили колко е сигурно,

че тъй бързо отиват си дните й,

в младостта ние рядко се спираме

и по-рядко се радват душите ни;

А очите ни – извори пламенни

все забравят да търсят усмивките,

все в посока напред са удавени

и встрани не поглеждат. „Отбивките“,

дето всъщност са дните ни радостни,

подминаваме, без да помислим,

че от утре бразди по челата ни

ще говорят, че сме уморени,

ще болят, а ние ще питаме

тези дни кой, тъй бързо, отне ни.